| БЛОГ АРХИВ |
|---|
| «« |
май 2024 |
»» |
|
|
|
|
 СЪБИТИЯ 22:44 |
|
|
ОБРЪЩАМ ВИ ГРЪБ - сборник есета I |
КАМЪКЪТ НА ДУМИТЕ
Камъкът на думите се претъркулва...
Синини по тялото на деня. Невидими рани в душата. Недоволството-лавина... чака още един вик.
Крием се от себе си в сиропиталището на времето. Мисълта скита като бездомна котка по покривите на надеждата. Ласките-изкушения хвърлят своите примки. За да мълчим.
Професията... пазар за роби. Великият търг, на който продаваш душата си, заради изкушението да проповядваш... цензурирани истини. Непреодолимите навици да зачеркваш неудобните думи предизвикват съдбата...тя те пришпорва с камшика на безсилието - да искаш да кажеш, и да не можеш. Да виждаш пътя, а да вървиш през трънаците. Да познаваш хората, а да се разминавате като непознати... Слепец, който чука на вратата на затвора, който сам си съградил от
лицемерие, което никога няма да го напусне.
Кой държи ключа? Пазачът-съвест? Наемник на невидим собственик рови в сянката на миналото. Тайни-отрова. Плесенясали коридори на властта, по които минаваме, за да се доберем до... отегчително. И макар да знаем, че всичко е суета, отегчително дълго пъплим нагоре и нагоре... шутове, преструващи се на крале.
Мисълта-болка... че думите не правят нашата самоличност. Улавяме ги, както добрият стрелец отстрелва дивеча. Мамим, дебнем, чезнем от нетърпение, от страст. И мигът на обсадата ни се струва велик, и размера на лова. Всеки отхвърля мисълта, че е останал с празни ръце. Думите са пленници... и стока, която продаваме, както хлебаря печивото си. От това не зависи дали човек е добър или лош, а колко добър търговец е. Занаят-примка. Да продаваш добре, значи да живееш добре.
Да продаваш... или да се продаваш?
Оправданието - думите-митове. Корабокрушенци на времето. Отломки, в които смисъла е остарял като антична монета, чиято стойност е нарастнала многократно. Но не е в обръщение. Стойността й има смисъл само за посветени. Хиляди иманяри разкопават безценни находища, обладани от страстта-откритие. Къртовски труд без въображение. Най-големия успех - изгодна цена за находката. По пътя към следващата. Без прозрение за цената на историята.
Защото историята се превръща в учебник за печелене на пари. И времето било пари, и ...
Плашилото на душата загърнато в илюзии плаче. Без глас. Без думи. В нивата, която цял живот орем, покълват бурени. Защо не сме господари на собствените си мисли? Или камъкът на думите тежи най-много на собствения гръб? Кой колко може да носи. Кой! Колко?
Мъдрецът-време изтрива с остатъци от бойни знамена нетрайното, изписано с тебешир, тъй както даскалът изтрива грешките на своите ученици от черната дъска. Обаче думите-непокорство отново изскачат като минувач зад ъгъла. Подстрекатели на въображението, те единствено дават смисъл на всичките ни всекидневни усилия. Наемни работници на душите, те като лодкари ни превеждат през реката на съмненията. Зад гърба им се крият истината и лъжата. С какво им плащаме? Съвестта-банкер отсява житото от плявата.
Камъкът на думите се претъркулва... За да го вдигнем отново.
СКИТНИК
Не мога да стоя до безкрайност при надгробната могила на спомените. Нито да вия като селска оплаквачка.
Нощта-развратница разголва в тъмното звезда подир звезда.
Нощта никога не ми стига, както виното не стига за истинския пияница...
Искам да участвам...
В нащърбената чаша на утрото изливам нощните си недоволства.
Разкъсвам със зъби ризата на деня... за да не разкъсам себе си. Какво правя тук? И тук? И тук! В блатото, пропито с омраза. За да се науча на повече злост? Как да престана да се усмихвам? Тук се поболява дори слънцето. Никого не гали. Трябва да проспивам дните, за да притъпявам глада и омразата.
Обожавам нощта. Само тя знае как да скрие истината, че се въртя в кръг. Че земята е грешна. И прекрасна само в песните на глупаците и сърцата на бедните. Земята на прогонените от рая, който никога не са виждали.
Затова ли съм тук?
За да участвам в провала? Гладът-бракониер напада съвестта. Гладът-прелюбодеец ... тялото.
Тръгвам. Слепец, които преминава през живота без да вижда нищо. Погребах миналото на дъното на дните си. Съкровищата ми лежат дълбоко в пясъка.
...Сълзите ми четат книгата на Лукавия.
Несъвършени редове. Зле измислени причини и следствия.
...Оставям змията на мира. Не питам защо е подала ябълката. Платили са й. Добре свършена работа. За прехраната. Не за интригата. Но питам - колко? Ако трябва да предвам някого, поне да знам истинската цена.
...Тътря се със своето незнание.
...между хората и нещата,
... между деня и нощта,
... между спомени и забрава.
Не откривам посоката. Нито опорна точка. Никога не съм напълно тук. Цялата. Възторжена и доверчива.
Скитам. И няма да спра, докато тялото ми не изсъхне от изтощение... избеляла дрипа, с която никой няма да облече гладната си за любов душа.
Спътник ми е Дяволът. Приятел. Съветник. Любовник.
Изкусител... най-вече. Коварен враг, който ме учи да оцелявам напук на коварството. Не го съдя. И съм му благодарна. Казват - благослови врага си, той те учи да растеш.
Когато си видял смъртта, бедите са последната възможност да се вкопчиш истински в живота, за да продължиш напред.
Големите и малките неща загубват смисъла си, докато се търкалят. Изморяват се, издребняват, чупят се, стават на пясък, на прах, отвява ги вятъра - неизвестно накъде.
Пясъкът на времето безнадеждно изтича. Песъчинки, които си приличат. Дни, които се повтарят. Ликува единствено уловеният миг.
Ако успееш да докоснеш... неповторимо-то!
Докато бродех сама мислех, че никога няма да го срещна.
Докато Бях с него мислех, че никога няма да се наситя.
Докато се отдалечавах знаех, че болката няма да стихне...
...докато бродех сама, вече знаех...
... разпознах те...
...загубих те...
...продължавам да скитам...
Сама. Не топли огънят на чужди чувства. Все едно - чужда дреха. Как да ти бъде по мярка.
Моята единствена мярка - любов.
Вода, останала в копитото на дявола.
Отпечатък... Следа...
Да задържа в ръце нищо не мога. Плод, предмет, камък, шепа пръст, човек или душата му. Усещам само следата, и пътят. Дълбок и невидим. Вървя и отблъсквам натрапниците. Хора и събития, на които не дължа нищо.
Никого не съм молила да чука на вратата на сърцето ми. И никога няма да се чувствам отхвърлена.
Отхвърлят ме тези, до които аз не се доближих!
Спирам като камък на бързея на реката и времето минава през мен. А нещото... извън, което не се измерва...
Непостижимо като залез. Неуловимо като полъх преди края...
Губя следата...Губя!
Насреща - бутафория. Хора, предмети и чувства. Усърдно имитират живота, представят си, представят се, предават се, не си прощават...
Съперничество към цел, която не съществува. Само ни бичува да участваме в надпреварата. Нажежава съзнанието, превзема вниманието, чувствата, илюзиите. Стои насреща - манекен на злото и обещава, обещава...
Дните бавно узряват. Като зърната на гроздето. Едно по едно. Дни - слънчеви или мрачни. Но плодът им сам избира денят, в които да се откъсне от дървото си.
Не е по силите ми да избера.Не знам какво да правя със себе си.
Докато се колебая, друг грабнал късмета.
Невидим бижутер изтръсква от торбата скъпоценните камъни , а камъкът на сърцето...захвърлен в ъгъла. Във витрината на мечтите - само фалшификати.
Нагледах се. Наслушах се. Не мога да си намеря масто. На какъв адрес да сменя днешния ден с утрешния? Тръгвам към супермаркета. Към рекламата за храни - и никакви чувства. Поглъщам реклама подир реклама. На път съм да стана дебела и безчувствена.
Да имаш най-доброто. Това ли било? Добрият вкус? Нищо подобно. Да имаш най-доброто, значи да се съмняваш в това, което имаш. Да го отхвърляш и отново...
Сандалите на краката ми са скъсани от упорство - да получа правото да изживявам собственото си въображение. Но стената, от която се отдръпвам... Тя непрекъснато настъпва срещу мен. Обгражда ме. Глутница... Не се боя от преследване. Боя се да не изчезне желанието.
Съкровеното ми желание...
Пътник на гара, на която дори не знам името.
Това, което търся, не принадлежи никому. Никой не го е видял, но съм сигурна, че го има. Чувствам го. Стои в мен като отпечатък от друг живот. От друга планета. Случило се е с второто ми Аз. Нямам любима песен. Нито любима улица. Дори истинска любов. Само случайни скитнически часове. Спътници, загубени в планината. Спряли до един и същи огън, да се стоплят и изсушат. За да се разминат.
Никога не минавам по стара пътека.
Копая нов кладенец.
Дълбок кладенец. Докато бликне вода. Докато бликне сълза. Копая все по-дълбоко. Откривам друг път. Към другата земя. Дали защото тук не ми харесва, или защото не мога да остана вечно! Гледам часовника. Колко време копая? Колко труд... иначе Господ за какво да ми плаща престоя на Земята?
От умора не ям и не спя. Откъсвам душата си от тялото. Реших да я претегля при златар. Нищо не струва - отвърна ми презрително. Скъсана е.
Простреляна, може би?
Не знам.
Или взривена от болка? На всеки кръстопът питах. Питах - мимолетното струва ли си цената?
Второстепенна роля ми предлага режисьорът-случай. И защо я приемам? За да участвам. За да съм вътре. За да разбера. За да почувствам. За да не стоя в ъгъла на живота, схваната от съмнения, колебания, ревматизъм. С една душа - счупен съд, в който се опитвам да задържа малко вода... докато вървя с жаждата!
БОСАТА
Къде ми отиде обувката?
Ставам сънена и търся онова, в което да пъхна крак. Полъхва хлад. Още пет минути... Още пет минути...Ще се скрия отново в топлите завивки... но трябва да вървя. Денят протяга ръка в кадифена ръкавица. Дращи. Знам, че той обича бързоноги, работливи хора, подгонени от слънчеви камшици.Е?
Толкова време - вървя и вървя...
Мъчително бавно. Тълпата ме заобикаля, както реката заобикаля изпречилите се камъни. Обръщам се - още няколко неумели крачки. Доникъде не съм стигнала. Куцукам.
Къде ми отиде обувката?
Сигурно съм зяпала разсеяно разписанието за несъществуващи влакове. Докъде ли е трябвало да стигна, та съм била погълната от това разписание?
И сега - куцукам.
Човек, на когото му няма половината.
Къде ми е половината? Забравена? Загубена? Открадната? Запалена? Удавена? А как бих стъпвала гордо, самоуверено, бързо!
Липсва ми половината от света.
Тичах... към мъжа, който не мога да настигна. Пиян от мъжки егоизъм. Не знае закъде си е стегнал куфарите. Опаковал се е в представата си, че е единственото и най-ценното творение на природата. Пиян от гордост. Съвършен в суетата си. Сфинкс, които не забелязва как богомолците коленичат отхвърлили...
Оставам го да отмине. Лишен от въображение, погълнат от себе си, той ще загуби по пътя си нещо и ще се върне назад. Няма да бъда там.
Продължавам боса. Половината ми я няма.
Спрях.
В тази къща. Къщата, която строих със сърцето си. Как да я изоставя. Тя диша. Трябва да се грижа за нея. Протече покрива. Гръмна елинсталацията. Вечно си губя ключовете - всички врати са разбити. Пролет се боря с мравките, есен с мишките. На тавана са се настанили гълъби. На двора - котките. Паяците плетат мрежи - не смея да ги закачам. Нощем носят щастие. Денем не ги виждам. Гледам избата да е пълна... толкова ли е важно? Излизам на въздух!
Влюбена.
В този двор с ограда като китайска стена. Заради моите дървета, моите лози, моите цветя... Част от клоните трябва да бъдат подкастрени. От вятъра се блъскат в покрива и трошат керемидите. Време е да се подрежат розите. Да се прекопаят лалетата. Да се окоси тревата. Кой? Кога?
Тичам, примамена... От пътищата ли?
Има ли значение накъде водят? Някъде свършва и най-дългия път...
Смаяна...
Думите... оправдание. За живота-илюзия. За времето-пленник. За чувствата-магия.
Но с какви думи да оплача собствените си несъвършенства? А докато бързам да уловя мига с тези редове, хлябът в пещта прегоря. Димът блъсна прозореца. Стана течение. Стъклата се потрошиха. Чу се надалече. Докато събирах парчетата и се пазех от лоши очи, нараних ръката си. Кърви.
Това което обичам... като хляба, които прегаря...
Докато събирам страховете си - нараних душата си.
Ръката кърви - ще зарастне. Раната в душата? Никога. Боли и ме мъчи - невидима.
Няма мъдрост, която да ме научи как да не обичам нещата, които не могат да ми принадлежат.
Как да превърна грохналата къща в дворец на мечтите. Как по разнебитените пътища да открия табелката “щастие”.
Как да се излекувам? Къде да намеря обувката, без която окуцях? Краката ми замръзнаха. Замръкнах ненавреме и не на място. Къде ми е половината?
Събирам парчетата едно по едно.
Продължавам...боса.
КОРАБОКРУШЕНЕЦ
Останките от кораба на мечтите... трупове на бойци, разсъблечени за разпознаване.
През сълзи всеки търси...
Всеки със своите мъртви...
Всеки със своите мъртви часове!
Обичам часовете на вцепенение. Сърцето се превръща в камък. Случаят го подхвърля и той дълго се търкаля в неопределена посока. Гледам втренчено и не мога да го позная. Чий е този камък? Двойник? Моя същност? Вкаменели чувства, безразсъдност... и какво още?
Не мога да си намеря място. Казват, че камъкът тежи на мястото си. Но каменоломната на живота ме раздробява на късове... все по дребни... разпрашавам се, невидима, неокриваема и непозната.
Наслаждавам се на болката-сбогуване.
Животът-обещание се разтопява както снежинка, паднала в калта. Така да бъде! Безделникът-изкушение разпалва надежди с последните остатъци от разум. Не мога да изхвърля чувствата, защото раната която ми нанасят е извора, от който пия в пустинята... докато бавно и завинаги се отдалечавам... докато се смалявам...
Разпродавам душата си.
Фалирал банкер, загубил себе си, вместо банковата си сметка. Но някаква нищожна надежда се държи като диво цвете в пукнатината на скала.
В гърлото горчи. Не от отровата на греховете. Греховете не ме убиват. Лекувам ги с други грехове...докато и демоните се отдръпнат от мен и ме оставят на мира, за да се огледам в огледалото на пророчествата, за да открия коя съм.
Лицемерка... дори собствената си мъдрост не мога да използвам, за да спра играта с думи. Прилича ми на звездна карта, в която търся посоката. Съзвездията ме примамват с хилядолетната вярност на звездите си една към друга. А хората ме отблъскват с мимолетните си предателства, в които изгарят като случайни метеорити.
По-добре да не зарастват раните на раздялата. Да ми напомнят красивата лъжа на времето. Красивата лъжа, че можем да летим... високо.
Не искам нищо да държа задълго, освен словата, които сами намирят мястото си в мен. И не ми стигат... и не свършват.
Но никого не се опитвам с камшика им да вкарвам в пътя. Защото истински можеш да доближиш до някого само във времето... ако въображението ти нищо не иска от него. Ако му позволиш да бъде естествен. Ако не придаваш значение на собственото си присъствие. Ако не държиш да мери думите и делата си. Ако не задаваш въпроси, които го карат да се съмнява, да застава нащрек, да се уморява и да плете комбинации.
В измамното спокойствие човек загубва предпазливост. Показва се... разсъблечен от товара да бъде измислен.
Хазартът-време не ме изпуска от играта. Игра с какво? Не разпознавам загубата от печалбата. Единствената мярка са чувствата, но днес не е модерно да се залага на тях.
Никой не се е родил научен...
И като не мога да взема решение, си казвам “Господи, научи ме!”
Следвах те сляпо дотук... а нататък?
Трябва ли да минем през тръните?
... и в тях има някакъв смисъл. Влизаме в дните като преселници в непознат град. Нито улиците... нито езика...
Храната и водата ни са отровени от егоизъм.
Но парче по парче трябва да събираме отломките... както тухла по тухла се гради къща...
До покрива - трънен венец върху яростта да съществуваш... отломка между четири стени...зад четири стени...самоубийствената крепост, която ако искаш, цял живот да бъде твоя, трябва да пазиш денем и нощем...
Пазач, вместо мечтател.
ПОРУГАВАНЕ НА УТРОТО
Кърви...
По кървящата диря на слънцето...стъпвам.
Никой не се трогва.
Спрях уморена на тържището на живота. Случайни купувачи ме оглеждат. Качват ... и свалят ...цената. Преотстъпват един на друг...
Поругаване!
Потърсих в Библията словата - целуни ръката, която не можеш да отрежеш!
Бреговете отблъскват сала на корабокрушенеца.
Никой и никъде не ме иска... Докато дойде време и аз самата да не се искам!
Изтърбушена от ятагана на времето, оставям кървяща диря - по пътя към спасението.
Но Спасителят е отворил фирма за консултации - по всякакви въпроси. Пред сърцето си е сложил табелка - годишен отпуск.
Захвълих сечивата, с които изковах кръста си.
Вярваща ... невярваща...
Счупих иглата, с която съшивах бойното си знаме. Загърбих дома, дал ми подслон и приятелите, дали ми хляб.
... стриптийз в храма на Юда - дотам стигна душата ми, принудена от уличната сган да върви към нова религия. Не защото моята е стара или неясна, а защото търговците на идеи са обявили сезонна разпродажба и примамват клиентела.
Чувствата се разотиват - роднини след погребение.
За да се отдадат на скръбно пиянство. Преди следващия сън.
УВОД В РАЗОЧАРОВАНИЯТА
Живот, стъкмен на бърза ръка.
Недостиг на всичко. Време. Пари. Емоции.
Живот...лъжицата, която с трепереци ръце изпускаме на пода... докато безпътицата ни задиря като квартален хулиган.
Нямам повече гняв към каквото и да било. Освен към себе си. Гледам с опрощение всичко, което се случва. Не позволявам на предразсъдъците да ме обсебват. Когато те станат повече от чувствата, сърцето е мъртво.
Сърцето... светилище, което се разпада под грабливите пръсти на дните. През пукнатините змии-спомени изпълзяват, за да отровят последната капка вода, утоляваща жаждата за живот.
Пред погледа - красиви фасади, зад които лежат труповете на простреляните желания. Колкото повече ровиш като дребно ченге из боклуците на душата, толкова по-често се питаш - каква полза да познаваш цялата истина за собствената си безнадеждност.
Скръбта-плесен. Пълзи по тялото като зеления мъх по кората на дърветата и те не могат да дишат. Стават грапави, черни, лишени от гъвкавост и усещане за живот. Мислите - изсъхнали клони, се блъскат нагоре-надолу и не могат да се откъснат от трагичната си съдба.
Прониква отровата. Слънцето - не.
Страхът се притаява с внезапността на убиец.
Тук таме се препъваш в разхвърляните отломки на недовършения строеж - битието. Връхлитат те миражи - ставаш архитект на грандиозни проекти. Но като не можеш да построиш Хеопсовата пирамида - не защото вече е построена, а защото никому не е нужна, освен на суетата, единствено ти остава кулата на мечтите. Частна собственост, която никой на иска да открадне. Може цял живот да седиш там, ако измамното спокойствие не се срути под напора на вятъра. Зъл вятър, настръхнал като човек, който мени възгледите си, за да оцелее при смяната на боговете и политиците.
Желанията... последната самоубийствена стрела лети към....нищото.
Всичко е късно и ненавреме.
Юмрукът на случайността се сгромолясва!
ВОЙНА НА ЖЕЛАНИЯТА
Докато намеря думите...
Между панелите на мисълта докато се лутам
- от умора, отегчение и болка...
Докато се движа безсмислено по коридорите на съмненията,
очите ми-жажда, търсят оазиса...
Красивата война на думи и желания,
която никога няма да завърши,
красивата война между пробуждането и съня,
е започнала.
И никой не знае началото... и края й...
... докато юмруците на дните се стоварват
безмилостно над тялото -
опъната струна на времето-тетива,
стрелите-отрова и избавление проникват...
в сърцето ли?
Но не докосвайте с думи душата ми -
запалена свещ, която изгаря.
Съхрани ти, който жадуваш,
жадта на сърцето...
то...
ИГРА С ОГЪНЯ
Пристъпих всички божи заповеди.
Взех съдбата в ръцете си.
Аз измислих заповедите.
Започнах да раздавам правосъдие.
Почувствах се... божествено!
Докато открих предателството...
Разпнаха ме въпросите - защо?
Намирах отговорите неясни, дребни, обикновени.
Къде пропаднаха големите истини?
Опитах да се да уча другите...
И този път ме отведе до Кръста.
Не ми е тук мястото!
Отрекох се.
Избягах...
Приюти ме Дявола.
...в Ада!
ОТРОВАТА - ЛЮБОВ
Бог ми е свидетел, че бягам от изкушения. Но по никое време се озовавам на ръба.
Между светлината и мрака. Между топлината и леда. Между външната си черупка и съдържанието.
Загубила срама си. Загубила дрехите... и паметта. Затварям очи.
Къде сме? Загубени в пустинята - неизвестност? Прегърнати - както брегът прегръща реката. Решителни - като вятъра, който повдига булото на щастливите тайни. Единствени, нетърпеливи, изкусителни. Разцъфнали... какъв цвят има цветето на греха? Аромат? Ден ли цъфти? Два ли?
За смисъла на този цвят не питам...
Нищо, което идва
или си отива
не показва сертификат за годност.
... никога не ме е питало. Идва като случаен куршум. Внезапно. С точно попадение. В десятката. Аз - мишена на съдбата. Воля, упоритост, желания, страсти... Изпочупени дървета във вледенена гора. Нито един пътен знак не е на мястото си. Понякога си мисля, че случайността е сбъркала пътя. Кола, която се движи без фарове. Пронизващо, всепроникващо чувство, че собствената ми същност е мъртва. Или никога не се е раждала. И се питам - за какво съм му била на Стрелеца?
Обърквам посоката на очите.
Загубвам ритъма на сърцето.
Поглъща ме невидима ласка и съм щастлива да се загубя, все едно ме е отмъкнал дявола за по една цигара... Свети. Изкушението злорадо свети.
Оставям се на ласката-предател. От смелостта на устните думите губят смисъл.
Желанието - конник, задъхан от жажда... идва от другия край на света и не пита - добър ли е този път. Това е пътят, щом конят на фантазията минава по него. Все по бързо, все по лудо, отчайващо смело, отблъсквайки клони, случайни препятствия, предразсъдъци и тълпа.
Изкушението ме изгризва, като да съм изхвърлена на мравешки път. Пленник. Пленник, който благодари на съдбата, че се е хванал в капана. Е, пиршеството е в разгара си. Жрицата на целомъдрието е надянала домино. Крие очи, но сърцето й намира пътя към свободата. Лакомник, който опитва от кралско блюдо. Ласкател, безсрамник, отчаян пияница, лакей на душата си, отворил вратата пред звезден възторг.
Пленник...
Но летя.
Летим...
Откъсваме се един от друг , докато Стрелецът се прицели отново.
Не се изпречвам на пътеката на ловците. Не се изпречвам на пътеката на случайността.
Не питам как и защо - ти се изпречи на пътя ми. Гледам компаса. С теб... или без теб...
В пространство от необятност, където хипотезите са повече от реалностите. Силният огън бързо прегаря. Дали само миналото ни принадлежи истински. И да не го знаем, и да не го искаме, и да не ни засяга, докато вървим, вдъхваме горчивата пепел.
Така де. Театър. Заради нас самите даваме класическото представление “Отровата-любов”.
Дали не развращаваме благопристойния квартален морал от скука, от досада, от каприз?
Защо тогава продължавам да летя? Летим! Отровени и слепи ...
Искрящото ми звездно тяло се издига нависоко, а уличната кал и мерзост се превръщат в скъп материал, от който Бог ме сътворява отново и вдъхва без да ме пита
...тази любов!
НОЩИ
Пускам бродницата на свобода.Развързвам въжетата на благоразумието. Щраквам с пръсти. Ето така баба ми запридаше нишките, които после опъваше на стана...
Запридам копринените нишки на илюзиите.
Тъка магии. Тъка примки. Тъка примамки. Лудости. Невероятни истории Измислям се. Различна - всяка нощ. Всяка нощ минавам под булото й като под венчило - за първи и единствен път. Казвам “да”! Аз съм твоя. Ти си моят живот. Приеми ме. Не ме давай на съня. Не ме давай на мрака. Обеща ми какво ли не. Обеща ми звезди. Обеща ми звънчета. Обеща ми лунни пътища. Мълчаливо и нежно да закриляш в сенките си мечтата-любов.
Мразя атлазените юргани на благоприличието. Прозрачните нощници. Черното бельо. Уроците от наръчника “Как да бъде задоволявана женвата всеки път...”Не искам да бъда задоволявана по рецептите за бързи закуски и да моля за още. Да бъда изненадвана е всичкото, което искам. Изкусно да бъда измамена. С обещания! С ласки! С неповторими приумици!Да бъда изкушена. И да не питам за утре.
Мразя слугинската сигурност и топлата стая, оставена отключена за улеснение на властелините. Искам си Ада, през който минавам боса. Наранена, изпаднала в транс, с невиждащи очи, но прогледнала душа.
Искам си жаравата-изпитание.
Искам да бъда невидима. Не за да ме подмине злото. А за да правя добро, без да ми плащат за него.
Нощи...
Идвам си на гости сама. С любимото цвете. За чаша вино и чаша кафе. Чувам гласа си. Чувам сърцето си. Чувам клоните, които потропват, прорастли над керемидите. Чувам съчки да пукат в огнището. Чувам и това, което не се чува, няма глас, няма думи, но ме зове... неназованото.
Стъпките...
Мислите изневиделица...
Кълбото на деня, което разплита загадките на нощта от другия край на земята...
Нощи... прегръдка на безделник, щастлив, безгрижен и свободен по природа.
Опиянението от наркотика на деня е отминало. Истината пристъпва нелепо ... гола жена, внезапно осъзнала, че стои пред очите, пред съда и отровата на публиката.
Нощи...
Искам да падна до дъното, в бездната на злото, за да се измъквам като миньор, попаднал на отровен газ.
Не мога да си легна и да спя, както спят съседите. С мръсни чинии в мивката. Угарки в пепелниците Смачкано бельо. И умората-убиец, която прави съня по-черен от гроб.
Искам си светлите безсъници, които остават кръгове под очите, но не защото се въртя в кръг, а защото минавам брод подир брод и нишките на измишльотините стават толкова здрави, като корабно въже... въже за кораба, на който аз ще съм капитан!
На капитанската вахта - от полунощ до зазоряване.
Капитанът не спи. Дали пък нещо не съм объркала...
Локвата сълзи съм взела за океан! И пак отплавам за Египет да приседна в сянката на Свинкса, или за Бразилия да изпия бразилката мечта за кафе.
И е трепетно. Любовно. Всеотдайно. Пиянско - като при мъртво вълнение. Примирам от страх - не че ще загубя познати и скъпи неща, а че няма дая видя докрай непознатите. Те ме карат да бъда нащрек.
Не обичам да ми се изплъзва чашата на съдбата. Дори когато в нея има отрова. Как иначе ще се прераждам. И отново ще е тази нощ, единствената нощ.
Нощта за първи път...
Развързвам въжетата и...
Корабокрушенецът-случай ме изхвърля на брега призори. Да се надявам на спасителите от плажа. Започва работния ден - за чиновници, рекетьори, артисти, измамници и политици.
Подреждам думите като тухли и се скривам зад стената от безразличие и апатия. Няма ме. Всичко, което имам да кажа, го знае единствено нощта. А тя се съблазнява, разсъблича, разголва и се отдава единствено с откровения.
Смелост! Илюзиите едва се крепят на тънка копринена нишка.
Катастрофа!
Нощта се гърчи в трагическа маска! Щастието се отдалечава. Щастието? Усойница, която потропва с токчета по мраморното стълбище към моргата за чувства, потрошени коли и непотърсени трупове.
Бягам. Оставам без дъх. Без мозък. Без сили. Безсловестна!
И накрая - трябва да се понеса такава, каквато се виждам в огледалото на зазоряването - непотребна вещ, която тежи и заема място. Не може да подновиш като уникална мебел с нова тапицерия, не може да преименуваш като стара улица. Нито можеш да продадеш за старо желязо, стара хартия или вълнени парцали, защото кръвта е оставила отпечатък навсякъде.
Овчарят-време с остена те ръчка като овца в стадото на живота и крещи - напред, напред, майка ти стара! Не спирай на пътя!
Ако можех да избирам...
Бих зашлевила шамар на тази нощ-измамница. Но тя се изплъзва от ръцете ми, от живота ми, от всичко... и се превръща в нищо. Как да удариш нищото. С какво?
Нищото ме побеждава с всекидневната си устойчивост. Нищо не се случва. Нищо не мога да очаквам. Да се надявам...
А нощта-обещание се притаява у мен с нови загадки. Когато затворя очи, когато отвътре пусна звънчетата да звънят, звездите да светят и конете на фантазията да препускат по лунната пътека...бродницата е на свобода. Невидима, сияеща, щастлива!
Без спътник и товар от чувства. Съучастникът... Безумието-съучастник прогонва досата, бди над магиите и забърква от хаоса нови...
ИЗТОК
Изток.
Дзен.
Пустота. Ама каква пустота да търся, моля ви се, чак към страната на изгряващото слънце. Че аз съм си в нея. Какво има да я търся. Тя направо си ме преследва, не мога да се отърва от нея. Бягам, и бягам, и бягам, без дъх останах, а не мога да се спра. Няма нужда да ме заобикалят пясъци, денем да ме гори слънце, нощем да ме мъчи безмилостен студ, че да почувствам пустинята. Всичко, което ме заобикаля ме убива. Първо тялото. После мислите. Напред - все пропаст. Все пропаст. Е, инстинктът ме спасява от глада, та се чувствам като вълк, който опасно се е вмъкнал в кошарата, а не се знае в кой момент ще го гръмнат. И какво от това? Стрелите на омразата не са оставили здраво място по тялото ми. Малко грим и хубавото ми кожухче скрива белезите, но нима това е достатъчно?
Прокълнато място е земята ни. Сякаш не се раждат хора, а само очи - лукави, диви и зли. Е, и азбуката се е родила тук, та да пишем и да тълкуваме написаното. Ама не остава време, жигосани от страстта да водим война. Опиявяващо. Никоя ограда не е достатъчно висока и никоя омраза достатъчно силна. Плащът на пороците е като сватбено було - вричаме се в преданост безкрай.
Към кой бог да поглеждаме, как да го търсим в сърцето си, като на мястото му се е намърдал весел цигански оркестър, който дави съмненията във вино и върла ракия. Накъдето и да се обърнеш - все написано “резерве, резерве”. Масите на благополучието са резервирани от тарикатите, остава ни утешението на свободната любов.
Но кого да обичам? Ей на, хвърлям се да обичам като в национално състезание по преплуване на Дунава. Готова да мръзна, да залагам живота си на карта, да се давя, да ме спасяват, да се спасявам, все с мисълта, че ще се появи то- озарението, земното щастие, от което трябва да оттласна, за да стигна до дзен и да потъна в пустота. И май тогава няма да усещам как съм изхвърлена от живота, ненужна, необезпокоена от чувства и принадлежности.
Няма да се терзая, че телефонът звъни и някой отсреща е без подслон, без компания, без работа или просто без вечерното си питие. На сутринта няма да разчиствам стаята от смачкани чаршафи, пепелниците от угарки и главата си от лошия дъх на пиянски изповеди. Може дори да се зарадвам, че са ме подминали стрелците, крадците, изнасилвачите, изнудвачите - това си истински късмет. Пред тях сатаната си е направо едно ангелче, с което ти се иска да се гушнеш, да му викнеш една ракия и да го вкараш в постелята си.
Няма що да се суетя по коя пряка да мина за по-безопасно, ами да си пусна всички ключалки и да се барикадирам по правилата на гражданската отбрана. Истински свинкс. Що ми трябват други религии - аз съм си религия, ако трябва да бъдем точни. Като погледна наоколо, днес екранът на електронните игри е олтаря на обществото. Там са отговорите на Бога. Там изповядваш очаквания и страсти. Стоиш бездиханно и с втренчен в нищото поглед и при всяка нова загуба вече си се слял със пустотата. До ново залагане. То, провидението затова служи. Спуснало е димна завеса пред съзнанието и те кара да чакаш, да се молиш и да продължаваш да чакаш, докато се превърнеш в неодушевен предмет, които се мести от ъгъл на ъгъл, за да не се пречка пред метлата на глобалните идеи за развитие на света. На обществото най-му се ще да те отърве от собствени мисли, дето усложняват програмата за пътната карта към пустошта.
Ох, дали пък не трябва наистина да го открия този дзен?
Аз ли да вървя към него или той си ме е сграбчил и е обявил за религия тоталната човешка безпомощност. Дали с него не се оправдават скучаещи пророци или са им били малко крайпътните камъни на глупостта та ни тласкат към вкаменяване.
Пустота.
Или безпътица, в която слънцето и
звездите високомерно ни подминават.
РАЗПЯТИЕ
Аз, която не съм кръстена... нося цял живот болката на този кръст. Кръстът-незнание. Мълчанието. Някой беше сложил катинар на душите, но оставил отворена вратата към затвора на илюзиите.
Аз, която не получих в наследство нищо друго, освен правото на собствен труд, се оказах ограбена. Крадецът-време затягаше деспотично оковите и заменяше смъртната присъда с доживотен затвор срещу безрезервно мълчание.Дръжте крадеца... Никой не чува. Изтича времето неудържимо. На война! Срещу подлеца- огън! Срещу страхливеца - огън!
Някой ми поднася огънче ... Благодаря... не пуша. Угасна великият смисъл на огъня. Да бях го докоснала. Като на жертвен празник. Нестинарка с боси крака... извън времето, извън света.В искрометното шоу на съвременните ни забавления изглеждам невъзпитана, зла. Нямам нужда да ми поднасят огънче, дребни благоразположения. Искам направо да вляза в жаравата и там да остана.
Изправям се, оглеждам се за посоката...
Гола... гола стена на мълчанието. А оттатък нея - купонът тече. Работи печатницата за пропуски. Почукваш с наведена глава. Моля... посетител, номер... И напред към елита. Едно време му викаха “номенклатурата”. Царствено се разпореждат с печатите. Едни си ги носят в джоба. Други на челото. Или надолу... Не смей да противоречиш. Не смей да противостоиш. А си се осмелил, охраната те изхвърля незабележимо и тихо. Без право на глас. И на гроб. Бездиханно. Мълчанието...
Увисва в позата на обесен въпросът - къде съм аз? Смразяващо объркан се поклаща от вятъра на сцената на времето. Плесниците на оправданието плющят като знамена и крият олющената фасада на живота. Зад нея се заиграват шутове, министри, проститутки, политици... повече или по малко велики... и журналисти. Журналистите - в бяло. С ореол на съдници-мъченици. Лекари на болното общество. Душеспасители... Съдници.... ами. Просто персонал в кухнята. Необходим за коктейлите от велики събития. Изпълняват рецепти по остарели рецептурници. Украсява тортата с обещания дочути на ухо. Съхранени в хладилника без срок на годност. С един и същи вкус, един и същи аромат. Но съхранени задълго. Така никой не се страхува от глада и неизвестността.
Страхуваме се един от друг. С еднакво нищожни заплати, еднакво ушити костюми, панелни апартаменти, а също - мисли, чувства и любовници - задължителни като лекарство: при употреба разклати! С еднакви съмнения, ние, бедняците, се мразим... омерзени от собствения си образ в огледалото.
Като не съм избирала нито баща си, нито майка си...
А веднъж казах неблагоразумно... селянка такава... че имам пристрастие към селската тема.. И някой, който беше забелязал само перлената ми огърлица и копринени ризи, предизвикателно се изхили. Но това не ми попречи да бъда от село и да имам пристрастия. Никога и нищо не ми е попречило щом имам желания, да запретна ръкави. Няма значение каква ми е ризата и от какви води перлите. Ще си свърша работата така, както бих си я свършила най-добре тук, на земята. Селянка в очакване на жътвата! Така бих си засяла нивата. Бих си подредила двора, бих си посрещнала и нахранила гостите.
Но... истината идва като закъснял любовник на стари години. Маски долу! Върви разпознавай кой роб, кой господар. С Менделеевата таблица ясно - не можеш обърка златото със среброто. С банковата сметка пак ясно - или имеющ, или немеющ. По сложно е с достойнството. Ами с честта? Ами с морала? Докато смятаме по бабешки как да преживеем ден за ден. Истина за понеделник, полуистина за вторник, новата истина - в новото време...Един пише, петима редактират. Дописват и се подписват под истини от последна инстанция. Все защитници на свободното слово. Доста щедър ще да е бил дяволът със своите изкушения. Вече дори не е важно какво ще кажеш, а за колко ще го продадеш.
Днес отломките на окаяното ни самочувствие се търкалят в краката като счупени керемиди след земетресение. Пепел. Сиви дни. Безнадеждност. Оголяхме и превърнахме голотата в шоу. На борсата на труда всичко може да бъде разсъблечено - и добре платено. Както казват седемнадесетгодишните хлапачки - защо да не изкарам някой лев с това, което господ ми е дал... И бързат, докато господ си е затворил очите. Той като не се интересува от творението си, тълпата ли. Тя просто върви след парите, не след вярата. Заради оцеляването, както тръбят глашатайте. Защото е важно какво става с портфейлите, не с душите ни. С което един вид насилие се замества от друг.
Работното място - ешафод. Търпеливо очакване на присъда, предварително подписана от дявола. Ако я имаше оная... свободата на словото, едва ли щяхме да си позволим разголване до отчаяние. Заради участие в поредното еротично шоу в някой среднощен тв магазин.
Заради “ония отгоре” винаги има оправдание да се гушим в парцаливите одежди на собствената си нерешителност. А вината си крием зад пластове законодателен грим. Сега пък мислим, че се доближаваме до цивилизованите хора по света. А защо не го правехме досега... не знаехме как или не желаем така? Бутафорният театър...
ни създаваше сигурност и впечатление за вечност. Но с този вятър на демокрацията колкото и камъни да слагаме в джобовете, наметката на рехавото ни самочувствие отхвърча. И се опитваме с остатъка от бели конци да съшием нова действителност. Която никой по света не желае да купи. Брак. Бракът на историята. Дори когато имаше златни пера, крила нямаше. А днес, изправени пред голата есенна нива, в очакване на дълга, студена и отчайваща зима, едно е сигурно - заедно с кръста си - покръстени или не, трябва да разорем и да сеем...
ЛЪЖКИНЯ
Излъгах себе си, че търся смисъла.
Заех позата на пророчица-мъченица.
Стоя в сянката на собственото си Аз.
Гадая... Разгадавам се. Инвентарен номер от музея на абсурда. Кореспондент на Ада. Не мога да намеря пътя за връщане. Или не мога да събера сили. Аз съм само един наемател на тяло, уморено от пътуването във времето. Нося предсказания, които се повтарят като сезоните. Какво да очаквам? Случайността си връзва циганска забрадка и подскача крадливо след мен. Бързам. Лабиринтът на мълчанието ме отдалечава от света. Свикнах да не вярвам ни на любов, ни на раздяла. Единствено истинска е забравата. Сърцето ми - дрипава завеса мужду реалността и мечтата. Опъната струна, която се плаши да издаде звук. Докато кръвта ми изтича като дъжд от облака на безнадеждността, а душата ми се гърчи от студ, отварям очи и се питам - на кого да кажа сбогом?
На която и страница от живота да отворя - все празно. Казват, че всичкото щастие предстои. Надеждата се стича като кървав знак по стъклото на мисълта. Докога? Стоя на бутафорната сцена на илюзиите и се самоупреквам за търпението да понасям ритници. Не се жаля. Не се харесвам. Като миньор се спускам в рудника на чувствата и се самовзривявам. Наоколо - парчета недоволство, несъвършенство и съмнения. И нищо ценно, което да продам на антикваря-време, за да ми запази ако не място, поне сянка в пантеона на безсмъртните.
Търговците на слава спят, когато бедните минават през пазара.
Затова разсъбличам расото на морала. Предизвикателство? И бабите не можеш да впечатлиш. Моралът е упрек. Прилеп в пещерата на въображаеми добродетели.
Животът ми стои като неудобна дреха, която все трябва да се преправя, пришива или да се местят копчетата. Само плътта ми се вайка, че по улиците никой поет не въздиша по скрития глезен на вечната Ева. Единствено в божествената голота на старицата Венера Милоска камъкът говори за своите видения. Отвъд. А тук - хапя нервно въдицата на лекомислието и се опитвам да се напия. Да придам на мига упадъчна тържественост. Насила се обличам в бяло, за да прикрия чернилката в душата. Животът ми се изплъзва под неоновата светлина на гнусния офис и злите очи на компютрите. Като фокусник прикривам грозната бедност и плитките измами на професионалните доносници край мен. Но се препъвам...в себе си.
Паднала.
Изранена.
Уплашена.
Сутрин слагам маската на щастливка. Вечер очите угасват.
Шутът, които ме разсмиваше обедня и стана директор на цирк. Оптимизмът пресрочи кредитните си карти. Така се разминах с душата си и живея живот на лъжкиня, защото не виждам нищо истинско.
Металната решетка на недоволството хлопна като врата на затвор. В килията попитах - има ли някой? Има ли бог?
Нито съм толкова смела, нито толкова желязна и силна. Банално ме боли гърба и ми се схващат краката.
Лъжата ме разяжда като старо желязо.
Плача без глас. Заравям глава във възглавницата и хапя завивките до задушаване, за да не се чуе викът ми. Плъховете изпълзяват от дупките си и нападат до смърт. Няма кой да брани реколтата ми и се хвърлям с голи ръце срещу лакомията им.
Все нещо спасявам... Все наддавам - за нескопосани измислици. Все губя - така се научих да не страдам. Опростих вината на крадеца-време. И открих, че резерват за измамници е епохата, отредена ни да живеем... тук. Вътре - бодърстваме на опашка за бъдеще и оптимизъм над костите на бащите си. Навън - за чуждия хляб.
Превратностите - забъркани като в черна магия. Единственото, което имам истински - собствената ми воля. И тяло, което сразено се тътри по ръба на пропастта - все по ръба. Тяло, в черупката на което нито една буря не може да стихне. Оставя следа... Сърце-болка, което не се лекува с нищо, освен с нова болка, която притъпява старата.
Все питам - удържах ли победа над злото? И не съм ли венецът на бога, разпъната на кръст от страховете и призраците на глада, студа и самотата.
Все едно съм дресьор в клетката на вселената.
Тържеството на нищото продължава своя спектакъл, а лъжата повишава цената си. Точно лъжата, най-здравото сечиво за временно оцеляване. Търгува се на борсата както банка кръв за оцеляване. Умиращите наддават с последното злато на залеза.
Това е. И празните страници...
Тогава как да прекроя битието си. Като стара рокля - в крак с модата. От една страна не достига материята. От друга - цвета. Линията се обърква. Усуква се в краката ми. Ъгълът не е точен... А идеята - твърде абстрактна.
И като няма с какво да се самозалъгвам дълго, бавно и мъчително се самоизяждам.
Но не мога да се самосъжалявам. Ставам лоша актриса, която чака реплики от устата на Дявола. И егоист. И възкръсвам.
... по-добре лоша, отколкото никаква, казвам си ...
... и като се оглеждам в безкрайността...
... докато колективната глупост ме избутва с лакти назад...
... правя опит да изскоча крачка напред...
... да загърбя тълпата...
... да се видя свободна
... и ничия!
НАЗАЕМ ОТ БОГА
Трохите, които давам на врабчето,
монетите, които подхвърлям в паничката на просяка,
мечтите, с които нощем заспивам..
са оскъдни. Както са оскъдни дните
които бог е подхвърлил в паничката
на сляпото ми щастие.
Кого да съдя?
Времето?
С библейско примирение дърпам ралото на дните.
Засявам спомени и мечти.
... плитка женска бразда.
Цял живот не спирам.Никому не прехвърлям теглото.
Оглеждам се. Чакам да покълне нивата. С мъдрост, вяра или поне жито до следващия посев.
Една година имаше наводнение. Другата би градушка. Небето камъни изсипа на третата. Скакалци налетяха, после цигани разбойници.
Молитвите не вършат работа. Да препреча с тялото си злото - не мога.
Назаем от Бога е времето, в което се надявам да дочакам - жътва.
Не го питам дори - от чакане в какво се е превърнал живота ми.
Дърпам ралото, сменила последната шепа думи зе шепа посев.
Прегръщам земята, избягала от панаира, където в шарени шатри продават на вярващите късчета вечна илюзия. Избягала от красноречието на тълпата - красивото и властно цвете на отровата.
Длъжник съм ти, нали?
Но как да постигна печалбата? Отвращава ме усъвършенстването на Нищото.
Самозванците високомерно си поделят света.
Лудостта на абсолютната свобода ме влече като облак. Планините го разкъсват с каментите си зъби.
В нищо не се вкопчвам. И доверчива не се оставям никому. Не умея нищо. Редя думи. Жонгльор ...По невнимание или от умораа изпускам някоя случайно. И не ми вярват.
И аз не си повярвах. Спрях.
Душата беглец се озърта.
Попитах Нищото за посоката.
...думи на вятъра каза...
След тях вървя...
Като пилот на горящ самолет...
Търся масто за кацане. Не се страхувам да бъда там, където ври котелът на нещата.
Земетресение, фантазии или фатална любов.
ОСТАТЪКЪТ ОТ ЖИВОТА
Не мога повече да чакам.
Нощта ме наказва с неизпълнени желания.
Все по-широко отварям очи.
Но се затварят вратите.
Пътеките се губят в мрака. Стоя на кръстопътя между минало и бъдеще, напълно ненужна на себе си. Аз - несръчен продавач на душата си.
Товар, изпаднал от каруцата на времето. Потребен само на смъртта.
И все ме преследва мисълта, че живея остатъкът от живота.
Чужд живот. Набързо и презглава. Откраднала съм чужда дреха. Чужд паспорт. Чужди очи. Скрила съм се от себе си и бегом ...
Накъде?
Конят насреща и той бяга. Направо си прегризва гема. Виждам го да пада на пътя... Точен изстрел го поваля. Потръпвам...
Лошото не подминава. Животът ми - черен хляб на привършване. Последен залък в безсърдечната паст на вселената.
Летя в невъзможното.
В светове несъществуващи, измислени, нереални. Не докосват очите, но се прицелват в сърцето.
Камшикът-време ме разбира.
Където и да съм се скрила, случайността ще ме открие.
Всеки ден прерязвам вените на спомените.
Не загиват. Вървят след мен като жиголо след богата наследница.
Искам да се скрия от жребия. Да заспя мечешки сън. Да сънувам...
Но все ми се привиждат неизвърваните пътищата на света.
Тук мостче, там езерце, планински връх се задава, после мирис на море. Ту тук за малко да свърна. Ту там. Усилие подир усилие да разпознавам знаците...
Връхлитат отломките на времето...
Събирам ги...докрая да остана цяла.
СЪМНЕНИЕ - ТО
Пред кого да коленича?
Почит...святост...любов...
Пазачът на склада за добродетели е мъртъв. Така става.
Когато почитаме баровците, вместо боговете...
Животът ни - масов гроб за вярата.
И сега? Какво да възвеличая и какво да поругая?
Откривам...
Змията-изкушение! Толкова истинска, та усещам как отровата й се разлива като наркотик в кръвта. Взривява сетивата ми, мисленето ми. Обсебва ме. Омайва ме с измислици. Лъжи и възторзи. Сънища и реалности, на които не мога да намеря началото и краят.
Оплита ме. Заплита ме. Подлага ми крак.
От света на облаците се озовавам на пътя.
И разбирам, че ...
Любовта се стопява като снежен човек, от който остава шапката и метлата.
Парите се обезценяват.
Идеите и религиите се продават.
Щастието...правописна грешка на съдбата!
Времето ни уморява от хора и дългове.
Как да повярвам, че стойността на живота ми е по-голяма от живота на кварталното куче?
Господ е сбъркал и твърде предвидливо се е отдалечил от творението си, изоставяйки го на произвола.
Загърбвам спокойствие, сигурност, уют...
Търпелива робиня на случайността ли?
Черно.
Откъде да започна съмнението?
От думите или от мълчанието?
Мълчанието...Сълза в сърцето. Когато са останали само едни очи... От ужас загубвам самоличност. Върху празните ешелони на надеждите падат бомбите на страха. Пълзя. Грабнала малко багаж в куфара на деня, търся спасение. Тътря дрехи за из път, подхвърлени от случайността на модата. Нещо се къса. Нещо се цапа. Нещо се губи. Избелява, отеснява... Прегърбвам се от тежестта, да влача куфара на съдбата.
Кое е най-важното?
Изхвърлям го целия!
Случайността - инквизитор на сърцето, ме посочва с пръст.
Потребното и непотребното се борят за власт.
По домашни пантофи щастието кротко пиянства.
Лягам между пролетното безсмъртие на полските макове. Разтерзана от безуспешни опити за оцеляване.
Отритната.
Тласкана от нуждата. От жаждата. И надеждата.
Погребана за...
Поробена и непотребна...
Манекен, предназначен да покаже съвършения модел на неуспеха...обречен да опорочава всичко, до което се докосва.
Ористта, да бъдеш изкушен... понасяш я - сам.
А насреща - никой.
На кого да благодаря?
Не благодаря на Господа.
Благодаря на змията. Тя ме подмами и ме изхърлиха от Рая. Така познах живота.
Видях се отвътре, отстрани, отвисоко.
Как да разпознаеш доброто от злото, ако те подмине плесника на съдбата?
Е, видях да бъркам посоките. Със сърцето си го открих. Връщах се отначало. В краката ми - ръкавицата на предизвикателството.
Като не научих езика на хората, научих езика на звездите.
...светлина, за изхвърлените от Рая!
ОТТАТЪК
Вратата-убиец! Отвъд нея ще бъда ли пак аз? Жива или мъртва. Доволна или недоволна... Да прекрача ли прага или не?
Пауза... Всичко да спре! За да чуя ударите на сърцето си.
И да го направя и да не го направя - все същото.Не съм ли права? Нищо не се повтаря, щом реката на времето тече.
Но съм тръгнала, но съм пожелала, вече съм задала магическия въпрос - кой там? И искам да знам отговора - кой там? Спирам. Мълчание, бяло от страх. Ами ако няма отговор. Ако сърцето ми, простреляна мишена, вече няма какво да очаква?
Аз и някой друг.
Аз без някой друг.
Аз и пак аз... Изживяно е всичко от разораването на тази нива - живота. Стрелата на времето се цели все в десятката, все в сърцето, та кърви ли кърви. Все е есен, все боледувам като след лоша реколта. Отсявам . Отмервам. От едната страна - добро. От другата -зло. По средата - безразличието на затвора. Дали да не избера затвора. Да си стоя зад стените, доволна и неуязвена от липсата на въображение. Мумифицирана от сигурност, еднообразие и тъпота. Нищо да не се случва, освен прелъстяването от съня. Лягане.. ставане...Освободена от примката на страстта.Превърнала времето в килер за дрипави спомени, отеснели идеи и плесенясали навици.
Времето-вехтошар... то няма страх от тази врата...
Отдалече я чувам. Проскърцва. Наоколо броди невидима сила. Примъква ме... Препъвам се в предразсъдъците - купчина глинени гърнета. Съдържанието е изтекло, но дъхът на злото остава.
Препъвам се в себе си.Непозната, с която сутрин се сблъсквам веднага щом отворя очи и изрека пъвите си три желания. Тя се усмихва скептично и се опитва да ме побърка - виж се! Ти не си принцесата! Виж в огледалото. Няма никой. Неуловима. Незабележима. Невзрачна и смачкана като сянка, част от тълпата. Част от конфекцията на пазара. Стъпила с един крак върху конвейера на живота като в претъпкания трамвай по “Графа”. Пътува без билет и с чувство за вина. Винаги губеща. Дори когато имаш пари, ако не те глобят, циганите ще ти ги свият. В блъсканицата не ти трябва нищо. Нито нови обувки, палто от каимир или чанта от благороден елен. Кой ще те забележи, дори да си обула стъклените пантофки на Принцесата. Очите в които се взираш са на собственото ти отражение в отсрещната витрина. Стъкленото й око прострелва улицата - богата, студена, недостъпна, чужда. И нито един поглед, ласкаво вперен в теб. Няма кой да те разпознае радостно между минувачите. Просто в тази улица - бомбена траншея, останала от взрива на удоволствието да я обсипеш с пари, нама приятелство, съчувствие и любов. Тук се срещат продавачът и купувачът и ако някой ти се усмихва, това са мъжът и жената от рекламата за цигари.
Препъвам се в мечти. Като в розова серия. Блудкави, безполезни, измамни.
Ден след нен. Ден за ден.
Самочувствието-дрипа. Временно наета от магазина за думи под наем. Колкото да покрие ... голите надежди, раните, страха. Оглеждам се наоколо с желание да се вкопча в нещо здраво, непоклатимо и вечно.
Вкопчвам се в себе си. Най-после! Неуморна да изпълнявам собственитеи си капризи, опиянена, че никоя власт не ме преследва и няма прегради пред собствената ми свобода. Оглеждам се гордо и се харесвам такава - пълен егоист!
Егоизмът е приключение. Човек сам си е зрител, актьор, режисьор. Ръкопляска си. Като му омръзне едната, измисля друга история.
Обаче...
за да влезеш или излезеш от сцената, се минава през Тази врата! Вратата в огромната, гола безмълвна стена.
Стоп.
Дали животът е достатъчно дълъг, за да открие смисъла на онова, оттатък?
Вратата проскърцва. Прониква светлина. Копието на любопитството е напоено с отрова. Какво като изпиеш още една чаша? Провери! Времето за изтрезняване е напред. Престраши се!
Какво ли има там? Какво те чака? Един друг свят, които не ти е омръзнал, не си презрял, защото не го познаваш? За стъклените ти пантофки на принцеса килим от бели лилии и розови листенца за ложето на любовта?
Ами да! Отвори се!Блъскам с юмрук по масата, обръщам кристалните чаши на колебанието и се втурвам напред!
Врата като врата. Проскърцва... а оттатък стои пред нея някой друг...
КУФАРИТЕ
Бързо! Тръгвам. Най-после. Дойде време за път. Билетите... Куфарите...Треската... Няма връщане...Реших. А сега?
Събирам нещата си.
Няма смисъл да гладя.
Но претеглям думите, спътник на всяка раздяла. Нахвърлям ги на дъното на живота. Изваждам безценни съкровища от гардероба на спомените. Блъскам ги едно върху друго.
Аз съм пътник! Взимам си ... шапката, чадъра и картата...аспирините, аналгините...дрехи за дъжд, дрехи за жега...
Готвя се да повдигна този товар, които едвам се побира в куфарите на света. Капакът заяжда. Не се затваря. Затискам го упорито с крак. Не. Няма какво да извадя. Да изхвърля. Да забравя.
Това отвътре е всичко, което съм аз.
Всяко кътче е задръстено с дреболиите на спомените и суетността на бъдещето.
О, сякаш самият дявол е препречил крак през ключалката, та преди да затворя последната страница, не мога да тръгна. Унизителен престой на сетивата.
Коя е последната дума, която трябва да изхвърля навън?
Ще я изхвърля. И ще повдигна от инат този невъзможен товар.
Най-после ще тръгна. Скитник през пустинята на света. Решен да я преброди. Да намери нови думи, спомени и хора. Да изпие всичката отрова на отчуждението, за да открие противоотрова.
От какво ли е болката ми?
Накъде е посоката за спасение?
Имам ли билет за връщане?
Какво заключих и какво не заключих?
Оставих ли нещо - за приятелите или за крадците на дребно?
...всичко, което имам, е правото да си стегна куфарите! Да се разкарам!
Да се разкарам от този вълчи капан, в който пренаписвам книгата за злото. В койте ме затиска неон и лъжа. Няма изгреви и няма залези. Дори змии няма, само змийски езици и лисичи очи.
Отлъчена от земята, отлъчена от небето, отлъчена от хоризонта, аз се чувствам като отлъчена от бога. Очите ми ограбиха. Възторзите ми хвърлиха на клада. Проклеха ме да се лутам в лабиринта на съмнението – какво си струва усилието...На това място, където от теснотия мисълта се пропуква по шевовете. Превръща се в бизнес, от който печелят търговците, не философите.
Ослепявам!
Оглушавам!
Не ми понася. Не е за мен. Отровена. Оскърбена. Изпълнена с презрение, омерзение и тъга... нося енергията на черен вулкан.
Недоволството ме превръща в огнена лава от гняв.
Отвращавам се. Иде ми да стрелям в двуличната усмивка на гладните за власт плебеи.
А пък този куфар....Мамка му! Ще го затворя!
Притискам го с крак. Както ме притиска съдбата.
Отвътре всичко се чупи, прегъва, проскърцва, вие от болка, пищи.
Трябва да тръгвам. Със или без него.
Няма за кога да го пренареждам. Пълен е с прелюбодейство. Ученически целувки... Приятелски лукавства...Нетърпимост и измамни връзки...
Всичко,което мога да направя е да го зарежа, ако продължава да се инати.
Зарязвам те, ей!
Оставям те на молците, на прахоляците, на крадците. Не се шегувам. Все едно. За какъв дявол да ми тегне всичко това? Оглеждам за последно съкровищата си.
Търся излишното...Като златотърсач седя край реката и пресявам. Споря с пясъка. Споря с Вятъра. Какво да отвее, какво да остане. Всичко е важно. И неважно.
Отварям нова страница. Както слънцето отваря очите ни за новия ден. Не знам какво има там. Кого ще срещна. Приятел ли ще спечеля или враг. Но ще се пробвам. Лека като перушина. Нищо зад гърба. Пустинник с шепа фурми и глътка вода. Но не пленник. Тръгвам с едно слънце в очите. И мисълта, че животът е екстремен спорт. Трябват здрави въжета да се закрепиш за света. И злото да ти служи за спаринг партньор. Да те радва. Колкото е по-зло, толкова по-добър боец ставаш.
На какво се усмихваш...питат случайните нови познайници и ме оглеждат от глава до пети. Съмнителна им се виждам. Лекомислена. Като великите фалшификатори – пълна с илюзии. И небето се отдръпва от мен, както вълната се отдръпва от брега. Събира сили и връхлита отново.
Вятър и разюздани бури. Гаси огънят на свещицата ми, дето нося от църквата към дома. В покрайнините на душата пътеките се губят в мрак. Игра на думи е живота и красива маска на почтителност. Въпроси и отговори, които се давят в Дяволското гърло. Смелчаци, от които не остава следа.
Затова от нищото кова спасителен сал. От сълзите – река която да преплувам - до другия бряг.
НЕ ПОКАЯНИЕ
Господи, прости ми. Не успях да изпълня предназначението си на твой роб. Представяш ли си – не ти повярвах! Възпротивих се на законите ти. Не ми стига това, ами все питам. Да знам отговора, не че ще променя света. Твоят свят – не моя. Твоят го мислех за по-съвършен.
Можеш ли да ми кажеш как се сдобих с това непокорство? Как отхвърлих закрилата на небето? И повярвах че душата ми била цял космос. Какъв космос, моля ти се! Нали всички тук се продаваме за парче хляб. Ровех из нея, както се рови из пазарска торба, за да открия една ябълка или друг свят. Видимият, дето си го сътворил за мен изглеждаше суров, скучен и недостатъчен. Нося вината си.
Отхвърлих закрилата...
Не защото не я исках. Не чувствах нуждата... не си намерих опорните точки. Ръцете ми все бяха замръзнали. И празни. Замръквах по път. И без топлина.
Дали пък не избрах живота на блудница? Защо никъде не се подслоних?
И колко пъти се молих – говори ми!
Високомерно мълчание!
От ръцете ми изтръгваше нежността, както страховете изтръгват сърцето от тялото. В ритуалната святост на живота, молбите ми изгоряха като свещ. А наоколо като капки отрова изтичаше чувството за вина. И болка, която се повтаря като монотонна молитва - сутрин и вечер.
Не успях да бъда ничии роб. И няма на кого да се моля...
Загуби ли ме?
Загубих ли се?
Накъде да гледа сърцето ми?
Заобикалям храма ти...не ми е на път...
Заобикалям душата си! Празна е...
ЛИПСВАЩИ СТРАНИЦИ
Огънят-игра. Поглъща старите ми писания. Поглъща... мен.
Не обичам сбогуване с хора и вещи. По добре да станат на пепел. От пепелта не боли. Дори гали. Отблъсквам я от съзнанието си като уличната прах от връхните дрехи.За да вляза разсъблечена и неизвестна тук, където никой не влиза...освен въображението ми. В прахоляка на случайността изчезват вопли, копнежи и страсти.
Мъртви дни върху кладата на живота.
Крещя...изгорила съм малкото си пръстче. Докато в огъня неблагоразумно изхвърлям повече, отколкото подхвърлям на чуждото любопитство. Изтръгвам нетрайното...Спасявам славея, преди да е забил смъртоносно сърцето си в голия трън! Прибирам малкото истински думи, както се прибират семена за посев. Опаковам измислиците красиво, като за празник. Остават стъпките зад гърба ми. Стъпки-пропаст... от една крачка към друга. От един ден към друг. Остават онези ненаписани сънища...
...до които не успях да се докосна
...не видях в слепотата си
...не казах или не признах
...не преживях
...не разпознах
...от...от... от...
...от липса на време, от съмнението ,че докато проумея едно, докато успея да задам въпросите, се появява непознатото, другото... десет пъти по десет предизвикателства, затова трупам, трупам - но нищо от това, което имам не ми е толкова скъпо, колкото онова, което витае в неизвестното, та се опитвам да оправя мислите си... като скъсана дреха, но кръпките по дрехата се виждат, а по мислите - не, а светът се отвращава от бедняците и е закрил магазините за идеи, за да продава само дрехи и дрехи, задъхан от превъзходството - да се облича по модата, заради която продадох в робство сърцето си...и никой не го забеляза, а все ме питат - добре ли съм, и ме оглеждат - предмет от витрината, защото белезите от оковите са невидими, като при сделка с посредници, като в банка, където парите отварят и очите, и вратите...празен сейф за съкровища - това съм отвътре...
...от страх... че ще престана да бъда аз, че с товара на дните ще трябва да влача хора и събития, с които нямам нищо общо, едва разпознавам и между тях и мен думата “преданост” би стояла като надзирател в затвор, затова смешните думи не събуждат смях, нито тъжните - тъга и загубих смисъла им по пътя, заплете се кълбото на нещата, конят избяга и заряза каруцата, а не мога да спра... нито се обръщам назад... а пътят се скъсява като фитил , запаления фитил на бомбата, която избухва някой ден и ни отнася на милиони частици далече, далече... докато открия светилището на душата и започна да се моля...
...от срам, че и мен ще съдят, аз, която съм лош съдник, а не приемам чужди присъди, освен собствената си - навярно себична, навярно опрощаваща, но - такава, не друга, поради което е по-добре да се оттегля в уединение , та да не преча никому със собствената си непохватност, несъвършенства и тайни грехове, които не искам да предам на тълпата като евтина сензация срещу правото да се чувствам знаменитост - от което се прехранват вестниците и светската суета, докато сърцето се свива...
...от болка...че измяната ме смалява, спречквам се със себе си... сякаш влизам в крепост - трябва не само да се завладее, но и да се опази, защото мнозина завладяват, но им липсва търпението на любовта, а защо ти е да притежаваш, ако не обичаш, ако не се насладиш на откритието си...дали не съм била предназначена за изследовател, а не за завоевател... как да се погодя с времето на завоевателите - номади, за които единствената истинска цел е плячката и хората са забързани към нея, та не виждат друга цел, дори да е по-голяма или по-близка, но въпросът с двете ризи остава - сега не е важно да дадеш ризата, а как да продадеш и двете, плюс всичко, което има цена и купувачът би пожелал - дори купувачът да е дявола.... стига да дойде, но той пък има толкова богат избор, че все подминава сергията ни и няма нищо по-ужасно да си беден, честен и .... незабележим, а съвестта-мръсница да те сочи с пръст, докато всичките ти тайни лежат в краката и тя пиянства с тебе - неудачник от кварталната кръчма, залъгван от хазарта-време с нищожна печалба, колкото да си вътре в играта, която безспир продължава...
Остават тайните... които съществуват заради мен. Днес... утре ще открия неясната промисъл, заради която обръщам страницата...и пиша това, което изгарям...което ме изгаря...
Следва.... |
| 16 Януари 09, 22:44
|
|
galina-ruleva.dir.bg 
