galina-ruleva.dir.bg

СЪБИТИЯ
"Историята, населена с хора"
Публикации
ЛИЦА
ЛИЦА II
На гости...
Койнаре ?
Банско джаз фест
Сп. "Изкушение"
Гурме зона
Книжарница
Видео
Новини
Банско галерия
Фото Галерия
Етно
За контакти

БЛОГ АРХИВ
«« август 2017 »»
Пн Вт Ср Чт Пт Сб Нд
  1 2 3 4 5 6
7 8 9 10 11 12 13
14 15 16 17 18 19 20
21 22 23 24 25 26 27
28 29 30 31      



СЪБИТИЯ 03:15
« Обратно
Галина Рулева: Играта като философия на живеенето
Той, който цял живот рисува – не спира, не се уморява, не се отегчава и ни въвлича в дебрите на своето художествено въображение.
Художникът Христо Йотов съумява да сътвори от делничния живот – митология, от обикновения човек – Божество…
Но да бъдеш художник е сизифовски труд, защото освен вдъхновението „свише” е необходимо все да търсиш „своя” персонаж, своя герой, своите цветове, атмосферата, в която оживяват героите – и да не доскучават с времето на този, които ги е избрал за колекцията си.
Образите да имат неподражаем живот, с който да ни предизвикват и да им се възхищаваме, и да ги обичаме....

Той живее в свят на екзалтация, който може и да не съществува в реалността, но съществува като творческо въображение. Това прави картините му богати на сюжети и образи, на свръхемоционално възприемане на света. При него дори едно дърво е необикновено. То изпълва пространството на картината, расте пред очите ни, излиза от рамката, от хоризонта, от времето и изживява своята история под слънцето, както живият човек – живота си.

Персонажите в картините се появяват изневиделица - от тъмнината на подсъзнанието, от непознаваемото. Избухват на повръхността, избухват в моментите на творческа активност и предусещане на творческото създаване – избухват като гигантски слънца – близки, далечни, но от други, изгарящи светове, които се долавят с невидими сетива, които човек обичайно губи в своите градски делници и празници. Но те се отварят пред необикновеното, пред вълшебното преживяване, което трябва да се превърне в нова картина, наситена с емоции.

Неговите картини се нуждаят от пространство, но не и от конкретно време. Те разкриват психологията на душата, но не и „социалния статус” на героите.
Самотници ли са героите - изтъкани от непредвидимост, спонтанност, невъзможност да обитават друг свят, освен света на картината? Или те намират хармония и цялост във връзката с околните - също толкова странни и необясними? Според мен са самотници, чувствени, жадни за всичко – за любов, приключения, както биха казали поетите – жадувани и жадни.... но са толкова силно индивидуални, че не могат да съществуват като част от едно цяло – като лист от огромно дърво, а са самата цялост, самото дърво. Заявяват своя характер, каквото и да им струва това.
Илюзиите на съществуването си остават загадка, но пък кой ли е избран да каже или покаже цялата истина за феномена на вярването и невярването, за търсенето на смисъла, за равновесието на противоположностите.

Творецът не противопоставя своите герои – колкото и различни и абсурдни да са те. Абсурдни в своето поведение, в своето привличане или в своето отхвърляне, абсурдни в своята неуморимост да тичат по стълбата на живота нагоре-надолу, да се превъплъщават от роля в роля, да попадат от един свят в друг, като актьори, които прелистват страниците на безкрайна пиеса, сътворена от времето. Но той им дава право да съществуват такива, каквито са били във фантазиите му, в сънищата… в света на „невнятното“. Дава им пространство за живеене в картините, дава им цвят, дава им стил и значение в изкуството. И тези картини съвсем реално влизат в нашия естетически и духовен свят. Те ни обземат. Обогатяват собственото ни въображение. Ако им обърнем гръб, сякаш се чувстваме като на внезапно опустял площад – а къде са хората, къде е веселието, шумотевицата, суетата и красотата, къде се пренесе цялата тази битка да живеем и да се наслаждаваме всеки миг, с отворените си сетива!

Веднъж неговите образи и герои може да са на преден план, друг път да са някъде в загадъчната далечина или да са точица на отлитаща птица – но всичко до което се е докоснало въображението му, има право на свой живот, пълен с блянове, мечти, фантасмагории.

Художникът може и да се движи по волята на импулсите си, но го прави така,че да бъде видимо и усетено от зрителя. Така ние се взираме в неговия свят, дори ставаме част от него, защото го осъзнаваме като проекция на нашето собствено светоусещане. И самите ставаме част от видението, от фантазията …

Ако за художникът делниците са да се бори със себе си и празнотата на все още ненаселеното с образи и цветове платно, а празниците – съкровените моменти на вдъхновение и екстаз, в които поставя последния щрих и си казва: Това е! Открих! Сътворих! - то и ние си казваме – това е, открих! Открих онова странно кътче от вселената, затворено в рамка и усещано като приказка. Защото за всичките тези сюжети, небивалици и странници могат да се доизмислят истории като в приказките от 1001 нощи. Донякъде героите си приличат, и дните и нощите, но дори хаоса около тях е като пролетно небе – еуфорично, внезапно, неочаквано, разтърсвано от възторзи, страхове, страсти и копнежи.

Всяка история има своето оправдание във времето, свой ритъм, като реката която тече, но никога не е една и съща, а като цяло – атмосфера толкова уникална, колкото и човешката аура. Всеки образ е разгръщане и опознаване на нова човешката вселена, нова душа. Сякаш виждаме дървото на живота и между зелените му клони оттук –оттам ни стрелкат очите на стотиците лица населяващи картините на Христо Йотов. Както казва самият той: „тези пейзажи, тези лица, тези жени, тези очи няма да ги срещнеш в живота. И не ме вълнува натурата“ …

За него е важно да усеща вътрешния кипеж на героите, дори може да им завижда за свободата – макар и тя да е толкова необяснима, както самите герои, но този жизнеутвърждаващ кипеж си остава като отворена врата, на чийто праг стоим с широко отворени очи, с цялото си любопитство. Само ироничната, присмехулна полуусмивка може да подскаже повече – но не докрай!

И ако като зрители сме привлечени от този свят, в който се самоопознаваме и фантастичните образи са същите, като от нашите сънища и невъзможни делници, то е естествен въпроса – дали светът на една картина не е по истинският свят от този, които ни заобикаля?
И ставаме част от необуздан творчески заряд, присъщ на хора, които не спират нито за миг, подгонени от стихиите – да стигнем отвъд дребнавостта на делника, отвъд прагратизма… отвъд собствения си затвор…

Той изважда на показ най-вече радостта, екстазът от случващото се, без значение какво е то. Всички са деца, които се радват на слънцето, на жеста на природата да бъдат част от живота. Те не създават, не употребяват света и нещата. Те са пътешествениците на нетленното. Те принадлежат на живота. Те са палавници, които в един миг се смеят, в друг тъгуват и изразяват себе си чрез движението в пространството, чрез играта, която се превръща в тяхна философия на живеенето.

И ако художникът е решил „да ги разголи“ – но не физически, а духовно, достатъчно е да надникне в очите им, за да ни въведе в дълбините на вътрешния им свят. За да открием целостта на душата – иначе просто биха били кукли. Неговите герои не са стъпили „здраво на земята“, тяхната вътрешна сила ги подтиква да се реят в пространството, да летят по волята на създателя си, да бъдат еквилибристи, клоуни или магесници, които минават ненараними през времето и събитията в истинския свят.
Те са богати със себе си и заради себе си, защото радостта от съществуването е богатството, за което жадуват. Те не се спират, не познават покоя. Пътуват ли пътуват сякаш не създават връзки помежду си, в които да горят и предизвикват бурни страсти. Защото тяхната страст е насочена към неудържимостта на насладата. Но предизвикали нашето любопитство, създават връзки с нас, зрителите.

Неговият свят макар затворен в рамка, ни изглежда голям и изпълнен с тайнствата на цялата вселена. Всеки поглед към нея е различен и объркващ… Ту ясен, ту главозамайващ с въпроси, които ни се иска да задаваме, ... а понякога се оказва, че отговори откриваме в самите себе си.
Дори да не вярваме на фантастичното в сюжета, дори да се съмняваме силно в логиката на самият сюжет, рисунката е изпълнена с алегоричност, увереност и лекота, че не оставя никакво съмнение в майсторството, с което на платното е сътворен свят, който има право да съперничи с истинския свят на човешките емоции, в който има преклонение пред тайнството на живота. А това е предизвикателство към емоционалната активност на човека, които търсии вечно ще търси собственото си Аз…

Бях нарекла една среща с творчеството на Христо Йотов „Митология на общуването“ и да – той продължава да следва своята собствена митология във всичко, до което се докосва.
Следва този път посредством съчиняването на собствените си митове за човека и населяването на пространството с божиите радости, скърби и емоционални загадки. Художникът върви подир сънищата си като алхимик, защото няма друг път към тайните на битието и човешкия характер.
Може би следва и уроците на годините, но той не ги превръща в скучни и нравоучителни идеи, а като задъхани, звънки, оптимистични вътрешни гласове: Тук съм, виж ме! Смешен, тъжен, велик или жалък - но част от света, и светът го има, защото лично участвам в несекващата игра на живота. Тя съществува чрез мен, чрез всичко онова, което е съвместно изживяваме – няма празнота, пустота, самота – докато въображението се развихря и сънищата ги има....

При Христо Йотов духът на забавлението е като отварянето на нова бъчва с вино. Да, ритуалът се повтаря с всяка нова картина, както с всяко ново вино. То винаги е различно И лятото на узряването е различно, и есента е различна и цветовете на есенното слънце е различно. Всяка приказка се ражда отново, за първи път, както самият художник казва: започването на нова картина е като първа целувка. Затвяряш очи и очакваш тайнството да се случи. Магията да изразиш себе си, и да видиш себе си във възторга на зрителя пред картината. Зад всеки нов щрих има изненада, която е част от великото сътровяраване!

Защото платното е светилището, където се ражда и страда, и ликува душата на художника.



Автор: Галина Рулева

http//:galina-ruleva.dir.bg
http//:izkushenie.dir.bg
03 Февруари 16, 03:15   

0.3888