|
|
 СЪБИТИЯ 23:33 |
|
|
„20 години МЕЖДУНАРОДЕН ДЖАЗ ФЕСТИВАЛ БАНСКО” |
Излезе от печат сборник с 20 интервюта, репортажи и сто снимки, които ни връщат към незабравими мигове от историята на джаз фестивала в г. Банско. Книгата ще бъде представена по време на ХХ международен джаз фестивал, който се провежда от 5 до 12 август.
Читателят ще се потопи в цветна приказка как неусетно пасторалното тихо градче с насядали баби край портите се превърна в „столица на джаза”. От сцената насред площада пяха джаз легенди като Соломон Бърк, Бени Голсън, Кенди Дълфър, Рей Дорсет, „Инкогнито”.
С всяка изминала година все повече меломани и гости от цял свят им пригласят и танцуват, дори когато някой облак се опитва да укроти еуфорията с внезапен дъжд.
Лятото в Банско е музикално изкушение, за което разказват журналистите Августа Манолева, Антоанета Титянова, Веселина Филипова, Вилиана Семерджиева, Галина Рулева, Даниела Бенишева, Десислава Бeрндт, Златна Костова, Зорка Милева, Иванка Георгиева, Мария Митева. Съставител и редактор е Веселина Филипова. Книгата е публикувана благодарение финансовата подкрепа на Община Банско и на Десислава Берндт, текстовете са преведени и на английски език.
На корицата: Джос Стоун, снимка Галина Рулева
Изданието на PDF формат четете тук: https://kempinski-dev.s3.amazonaws.com/34359859/jazz-bansko-body-final.pdf
МАРИО СТАНЧЕВ:
„НАЙ-ДОБРИТЕ МУЗИКАНТИ СА ОНЕЗИ,
КОИТО РАБОТЯТ НАЙ-МНОГО”
Интервю на Галина Рулева
Марио Станчев, един от най-известните джаз музиканти във Франция, излиза на сцената на Банско Джаз фест със своето българско трио (Веселин Веселинов – Еко, Димитър Семов) и публиката мигом е завладяна от неговата усмивка, чар и неизчерпаема музикална енергия. Пианист, композитор, педагог, възпитаник на Софийското музикално училище и Академията, той държи сърцето си отворено и за България, и за Франция. Защото още като ученик в България открива джаза, слушайки в студио „Музика” Милчо Левиев и Симеон Щерев, а с емиграцията си във Франция осъщест-
вява правото си и свободата да влезе в света на големи световни имена и да съизмерва таланта си с тях - Анди Шепард, Майк Ричмънд, Мишел Хендрикс, Рон Картър, Били Дрюмонд, Рон Картър, Джон Скофийлд, Стив Суалоу, Даниел Юмер, Рикардо дел Фра.
www.mariostantchev.com
В последните години Марио Станчев реализира редица проекти и записи с български музиканти, от 2007 година гостува на Джаз фестивала в Банско. Това е празник за феновете на джаза и предизвикателство за журналистите. Те откриват неговото забележително творчество, както и един неспокоен творчески дух, чрез който се осъществява свободата на твореца. В Лион, където живее, през 80-те му трябват пет години упорство, за да създаде департамента по джаз в Лионския университет. Той развива успешно своята преподавателска дейност, а популярността му стига до различни точки на света. За тази страна на музикалната си кариера той казва: „Започнах да преподавам с удоволствие тогава, когато в преподавателската си кариера усетих преподаването като мисия, като предаване на традициите. Създадох своя система. Написах методики (“L’Harmonisation par la Melodie”), които се издадоха във Франция, Италия, Германия и се опитвам да предам на учениците си всичко онова, което знам за музиката. Мисля, че учениците ми обичат да работят с мен, защото не говорим само за музика. Бих искал те да бъдат отворени към света, да имат широки интереси и да работят много. Това зависи от индивидуалността. Има хора, които
с малко работа напредват много бързо, но други, за да напреднат, им трябва повече време и повече работа... Но това не значи, че едните са по-талантливи.
Все пак... най-добрите музиканти са онези, които работят най-много. Особено в класическата музика има високи изисквания за дисциплина. Музикантите в
джаза имаме навик малко да показваме, че всичко идва много леко. Може да не удариш точната нота – даже понякога е добре да удариш друга нота, защото тя изглежда като „друга боя”. Може да се оприличи на съвременната живопис, която изисква по-малко дисциплина. Когато Караваджо е рисувал, дисциплината не е била същата, като при Кандински, нали... ”
Да, многото работа със сигурност е в основата на творческото развитие. И в тази връзка е важно къде е твоят личен акцент - сам да се поставиш в центъра
на вселената и безкомпромисно да се самоусъвършенстваш или да изградиш философия на развитие и себераздаване. Всяка среща с публиката да се превърне в нещо като „отворени дни за душата“.
“Всички ние свирим или композираме за хората - казва Марио Станчев, обсаден от журналисти и приятели. Публиката чувства кога си откровен, кога изразяваш себе си и кога имитираш. Имам съвет към младите музиканти в България - да не се влияят от модата... Свирил съм с различни музиканти, свирил съм всякакви музикални стилове, работил съм в много насоки. На сцената в Банско избрах да представя програма на големия американски композитор Телониъс Монк, утвърдил се през 50-те и 60-те години на 20-ти век. Искам да кажа, че на някои може и да изглежда като музикант от миналото, но според мен той е по-модерен от всички музиканти днес. В музиката не трябва да ни водят временни моди“.
Творческото присъствие на Монк е нещо като пътеводител за всеки джаз музикант, дръзнал да плува в необятното море от възможности в музиката. Затова въпросът е - важно ли е как музикантът чувства времето и атмосферата, в която живее? Какво влияе на младия талант да се изгради като човек и творец? „Мисля, че начинът на живот, обществената ситуация или политиката оказват влияние на всеки. Но ако човек има вътрешен живот, може да следва собствен път на развитие. Да намери начин да се реализира и да се осъществи извън политиката. Според мен голямата промяна в България е една истинска революция и затова все още е много трудно. Българите трябва да се отворят към света и тогава ще видят, че е трудно не само в България. Напоследък в живота за мен всичко е много по-ясно, защото мен ме интересува най-много музиката и в мен има по-малко противоречия. Бих искал да правя музика, но не за пари, а да правя добри концерти. Бих искал да имам повече възможности, както в Банско, за да реализирам музиката си. Дори ми доставя по-голямо удоволствие да свиря с български музиканти, отколкото понякога да свиря с много известни музиканти. Има тенденция да се възхваляват известни имена, но има и големи музиканти, които не са на върха на известността.“
А дали вътрешният живот е свързан и с вечната вътрешна борба на всеки творец за смисъла на нещата, които доближават човека до собствената му цялост и завършеност?
“Когато човек се замисли за това, което ще бъде след него, преценява какво дава истински смисъл на живота. Мисля си често за смъртта. Смятам, че живеем в общество, което избягва мисълта за смъртта. Но на мен с възрастта, от музикална гледна точка, нещата ми се изясниха по-добре” - завършва разговора Марио Станчев, когото публиката очаква с възторг и нетърпение. - Разбрах,
че един музикант трябва да свири това, което чувства.“
СИЛВИЯ МИТЕВ: Българката с фадо душа
Интервю на Галина Рулева
http://eva.bg/article/30224-Silviya-Mitev-balgarkata-s-fado-dusha
Силвия Митев прави това, което поговорката обобщава като „на краставичар краставици продава“. Тя е българката, която пее фадо на португалците – в приглушената обстановка на фадо къщите и пред хилядна публика на концерти и фестивали, а ние я запомнихме от джаз фестивала в Банско. Догодина ще я чакаме там отново. Силвия ни разказа за етикета във фадо къщите, за дискретно наметнатия на раменете шал, чашата вино и за saudade – тъгата, от която се храни фадото.
Родена в Шумен, живяла като дете в Ангола, завършила езикова гимназия в родния си град, а след това избрала Португалия за своя втора родина, Силвия Митев от 15 години се развива като изпълнителка на традиционно португалско фадо и пътува с него по света – от Швейцария до Бразилия. Тази година тя беше една от изненадите на Международния джаз фестивал в Банско. Още на сцената, докато не бяха стихнали овациите на публиката, Силвия получи покана и за следващия ХХ юбилеен фестивал. Заедно със своя бенд в Банско представи не само музиката, но и спецификата на португалската китара – едната от Коимбра, другата от Лисабон. В програмата бяха включени песните от първия й албум, наречен Caminho, както и две джаз парчета на финала. В Португалия Силвия има и джаз формация, а за джаза казва, че е... второто й фадо, или втората й любов и отдаденост.
Къде са корените ви – в българската или в португалската култура?
Аз съм човек, отворен към света, наистина се чувствам негов гражданин. Както съм българка, така съм и португалка, та даже и анголка. Детството ми е минало в Африка, родителите ми работеха в Ангола, там научих португалски, интересувах се и от местния език. Колкото до музиката – фадото ме избра. Това е много сантиментална музика. Бих казала, че българските стари градски песни донякъде се доближават до него. Фадото е чисто португалско градско явление. Идва от самия народ и от португалските композитори.
Как ви грабна фадото?
За първи път го чух по радиото. После на две касети, в които ме изуми ангелският глас на изпълнителката, Амалия Родригеш. Когато се върнах в България, започнах да изучавам фадото сама, в домашна обстановка. Някои от моите приятели се зачудиха какво толкова слушам... Още в школата по изкуствата в Шумен съм свирила джаз, блус, рагтайм, самба, валс. За фадото човек трябва да има натрупан опит и багаж, за да го разбере. Аз съм закърмена с много силни и въздействащи песни – народни, стари градски, на поетите с китара от младините на родителите ми. Карах майка ми и баща ми да пеят, при това тъжни песни, на които плачех. След такъв „опит” е нормално да се влюбя във фадото. Защото е много сантиментална музика, много чувствена, излиза от сърцето и влиза в сърцето.
Къде пеете фадо?
Във Визеу – градът, в който живея, има голям фестивал „Фейра де сан Матеуш”, с огромна сцена, там съм канена няколко поредни години. Едва в последното десетилетие фадото се изпълнява пред многобройна публика, на големи фестивали. Това е много интимна музика, характерна за таверните, за фадо къщите.
Каква е атмосферата във фадо къщите?
Първото и най-важно в една фадо таверна или къща е тишината. От тези места лъха автентичност, всичко е от камък и дърво, с миниатюрни масички. Хората понякога са рамо до рамо. Вечеря се предварително, а преди изпълнението всичко се прибира. Запалват се свещи и остава само чаша вино. Изпълненията са без микрофон, затова гласът трябва да е с добър диапазон, гърлен. По време на паузите слушателите могат да комуникират със самите фадисти. Има и фадо, което се изпълнява на улицата, на площада.
Какво е значението на визията във фадото, следва ли се някаква мода?
Не се обръща много внимание на визията, гласът и чувството са по-важни. Обикновено цветовете за сцената са тъмни – черно, тъмносиньо, мъжете са с костюми, музикантите също са в черно, всичко е много дискретно. Напоследък се виждат по-пищни рокли. Друг цвят е червеният, защото се свързва с любовта, с кръвта и чувствеността. От уважение към фадото жените носят дълги рокли, интересен елемент е шалът. Във фадо къщите той е наметнат върху раменете – жената не трябва да е прекалено разголена, търси се дискретност, най-много да се види рамото.
Какви са звездите на фадото?
Два вида са. Интернационални, които представят фадото в цял свят, с концерти в Роял Албърт Хол в Лондон или операта в Синдни. Най-голяма в момента е Мариза. Също и Анна Мура, Камане, който е наш приятел. Има и национални звезди, които публиката обожава и боготвори. Във фадото моя кръщелница е една прекрасна фадистка, Ракел Тавареш. Тя е млада, но е най-традиционната изпълнителка на фадо. Докато Анна Мура например прави доста експерименти и има голямо преплитане на стилове. Рикардо Рибейро е друг глас, който е спечелил уважението, обичта и възторга на публиката в Португалия. Има и звезди, които остават в семействата си. Фадото е в душата им, но не се занимават професионално. На наши концерти в края на представлението идват с желание да изпеят една песен и ние позволяваме, защото това е традиция. Китаристите вече може да ги болят пръстите, но продължават да свирят – от уважение към таланта на тези хора.
Откъде идва тази неистова страст във фадото?
Любов, saudade – нещото, което сме докоснали, но е отлетяло и ни липсва, печал по невъзможното, едно друго усещане за носталгия. Самата аз пиша, ако нямам под ръка лист хартия, записвам на телефона. Най-важно във фадото е интерпретацията. Едни и същи песни могат да се изпълнят от различни фадисти, но никога по един и същи начин. Добрият фадист го прави по собствен начин, предава своето чувство.
Първо появяване пред публика като професионален „фадист”?
Стана много бързо. Още в първите години, докато бях студентка в Португалия, имах проект, който беше фадо и джаз. Запознах се с музиканти, които ми станаха приятели - пианист, барабанист и бас китарист. Първата ни изява беше в туристически комплекс.Като чуха, че българка пее фадо, последва покана от една телевизия, след това от друга. Португалците имат една приказка – бавно се стига много напред. И аз така – бавно, бавно – стигнах... до Банско, този емблематичен фестивал, от който винаги съм се възхищавала. В момента е реализирана една моя мечта. Следващата година бих представила по-различен репертоар. Видяхте, че музикантите, които ми акомпанират, свирят и джаз и блус. Техните типични за фадото инструменти имат много интересна звучност в джаза.
Включвате български песни в концертите си.
В Португалия пея „Катерино моме”. Тук искам да представя една песен, свързана със семейството ми, която помня от дете - една дядова песен, която пее и татко „Съмна бульо”. Съмна, бульо, съмна джанъм! Не ще, бульо, сън да дойде на тез мойте черни очи... това искам да изпея. Трудна песен! Изпълнявам по една българска песен на концертите си, защото когато разберат че съм от България, искат да чуят нещо различно, за тях българската песен е екзотика. А и моите музиканти много харесват византийската музикалната скала, удоволствие е да я джазират.
|
| 10 Август 17, 23:33
|
|
galina-ruleva.dir.bg 
