|
|
 СЪБИТИЯ 21:21 |
|
|
Алегории и екзистенциални тайни в изложбата на Спартак Паскалевски „ А ..? е Басня” |
Серия илюстрации и живописни творби показа художникът в залите на изложбената галерия „Рафаел Михайлов” във Велико Търново от 5 до 25 септември 2017 г.
Акцент в изложбата на проф. д.изк.н. Спартак Паскалевски са живописните творби, инспирирани от творчеството на търновския журналист и поет Антон Труфев и неговата книга с басни „Гарван гарвану око не вади”, издадена от библиотека “П. Р. Славейков” във Велико Търново. Той е автор на илюстрациите в книгата, които заедно с поетичния текст присъстват в експозицията. Живописните платна имат своя логика и разширяват хоризонта за преосмисляне на текста и посланието към зрителите.
- Илюстрациите в книгата, с тяхната черно-бяла визия кореспондират със злободневните теми на Антон Труфев. В живописните творби атмосферата е фриволна, цветна, може би дори „театрална”. На какво се дължи различния подход?
- За зрителя има интрига...Баснята е един вид самопредставяне. Алегорията говори за себе си чрез нещо друго. Читателите на книгата могат да видят графиките вътре в нея, а в изложбата - живописни творби, провокирани от текста. Разликата е, че в илюстрациите за книгата доминира животното от баснята, докато в картините животното присъства само в горната част, в главата.
- Дали животинската глава не трябва да се приеме като маска в човешкия маскарад? В съвременния свят маската е част от нашата битност.
- Може да се приеме и като маска. Но мен ме занимава палеобалканската митология и съчетаването между животното и човека - тази връзка е доста интересна. В някои образи може да се крие кодирана история. Например в Минотавър, чудовището получовек – полубик е кодирана историята за отхвърляне на властта, упражнявана от древния Крит над Атина. Според този мит Атиняните са принасяли като жертва младежи и девойки на Минотавъра. Но се появява Тезей, който убива Минотавъра и ги освобождава. Този мит беше разтълкуван чрез историческия му еквивалент. Затова си позволявам да мисля, че когато човешката фигура е с животински завършек на главата, всъщност носи кодиран елемент на историчност. В гръцката митология и птиците с човешки глави също имат своите кодирани послания – но това тепърва предстои да си изяснявам.
- Темата за Еразъм Ротердамски с триптиха „Фонтан на глупостта” как се вписва в изложбата?
- Темата ме вълнува отдавна. Тя е завладяваща по няколко причини: самата личност на Еразъм ми е много близка. Той е особен феномен. Ухажват го всевъзможни владетели, предлагат му да бъде кардинал, но той отказва, винаги е на дистанция, докато приятелят му Томас Мор е обезглавен. Интересна е неговата позиция на философ. В онези времена всеки друг на негово място, написал книга като „Възхвала на глупостта” би загинал в ръцете на инквизицията. Но той е намерил формата, в която глупостта се самовъзхвалява.
От тази „самовъзхвала” ми хрумна идеята за „Фонтан на глупостта”. Фонтанът е образна формула на късната готика, коята разчупва каноните на средновековието и човек може да се отдаде на чувствата и сетивата си. Има фонтан на безсмъртието, фонтан на влюбените - фонтанът, топосът, се превръща в мястото, където човек може да бъде свободен, да поиска безсмъртие, да се отдаде на любовни изживявания... В този измислен от мен топос, място, всеки се изживява по различен начин, разнасяйки собствения си бюст, собственото си величие.
Триптихът в изложбата е заявка за по-голямо развитие на темата за Еразъм. От 10 години имам идея за книга – пътуване на Еразъм из Европа и среща със съвременната цивизизация. Герой дори е внукът му, който в една игра на думи – няма да бъде Ротердамски, а Ротер-мъжки...
В моите представи пътуването на Еразъм из съвременния свят е сблъсък с всички артефакти създадени в Европа. Това ще бъде конпендиум, съкратената история на модерното изкуство, където той от позиция на разума ще се опитва да пита – добре, за какво е направено това? В книгата ще има непредвидими сюрреалистични моменти, рисунки, дори измислена „държава на изкуството” – например в парк край Пасау го канят за участие в модерна изява, на което той отговаря – ама аз не се занимавам с това, не ми е работа, обаче организаторите възкликват: „е как, ама вие в момента ползвахте клечка за зъби – но ние ще я превърнем в Пилон, тя ще се казва „Пилон на Еразъм”... Отговорът е - ама моля ви се, това са глупости...и следва - о, не , как – това е концептуалното изкуство ... и т.н. Предстои ми работа върху тази идея....
- В хаоса на съвременните събития като зрител възприемам това разнасяне на бюстове като смяна на различните системи и извърлянето на величията...и замяната им с нови.
- Има го и това, защото системите се персонализират, персоните умират, системите си отиват...Темата е многозмерима и дава възможности за интерпретация. Писането на книга за Еразъм за мен ще бъде катарзис – играта със словото, иронията, пародията е висша наслада, освен това в съвременния свят ни липсват пародии за духовните неща в изкуството. Творците възприемат света твърде сериозно – особено като кажат „концептуално изкуство!” Съществува съвременната им илюзия, че това е тяхно откритие. Мисля, че изкуството винаги е било концептуално и най-концептуалният автор е Леонардо.
- В изложбата има множество теми и препратки, серията „Амадеус” с какво допълва общия замисъл?
- Моцарт и Бах са двама автори, които винаги ме вълнуват. Никой от тях не е свързан с властта. Бах се е надявал да стане дворцов компизитор, но се е разминал, Моцарт винаги е бил следен от зложелателите си. Пиесата на Бомарше, послужила за либрето на „Сватбата на Фигаро” е била забранена във Франция и Австрия. В него има невероятна лекота и в същото време - потресаващата дълбочина. Той умее да реализира идеите си в една спирала на играта – играта се превръща в нещо сериозно, сериозното пак в игра и така продържава. Това е изключителна виртуозност на музикалната материята, с материала, които владее, може да направи всичко. Подобно е и при Бах - материалът за изкуството не е спънка, а генериращо семе, от което се пораждат кълнове, листа, дървета и джунгли. И двамата имат невероятна способност да се концентрират в семето, в кълна – и да виждат плода в цялото му великолепие.
Последните произведения на Моцарт са образец на многопланова полифония, фуги във
В серията „Амадеус” съм се обърнал към Моцарт и четири от известните му опери: „Вълшебната флейта”, „Сватбата на Фигаро”, „Дон Жуан” и „Отвличане от сарая”. В тях има и автобиографични елементи - винаги съм твърдял, че голямото творчество е автобиографично, в него няма никаква отчужденост. Обикновено драмите, които се изживяват в живота се претворяват в творчеството, те стават движеща сила, творецът е потопен във властта на чувство, което създава формата.
Всъщност, това е и моята философия за изкуството. Не да съчиняваш и конструираш форми, а да активираш чрез чувството си идея, която да генерира самата форма. Тя даже да идва като изненада. В тези работи не съм спазвал фабули, дори съм си позволил малко волности в играта. Важно е, че съществува елемент на вътрешно състезание, на игривост на фугата, на преследването. Темата върви от една в друга и не се знае кой кого преследва. В края на краищата - всеки си гони съдбата...или съдбата го гони. Именно в тази въртележка е предизвикателството. Съзнателно съм направил акцент от тези работи и смятам, че добре се вписват в изложбата.
- Кога у художника припламва желание да „легитимира” собствения си образ в „Автопортрет”?
- Първоначално „Автопортрет” не беше замислен в концепцията на изложбата. Това беше хрумване, което ме обзе към края на подготовката. В композицията има три елемента, така да се каже моя екзистенциална тайна за творческия процес. И си казах, че това би могло да бъде контрапункт - на друга работа, която има иронично-биографичен характер... „Когато ...” пасях овцете, та тук съм като пастир, които се освободил от овцете и се замисля над идеи с философски привкус...
Разговора води: Галина Рулева
|
| 05 Септември 17, 21:21
|
|
galina-ruleva.dir.bg 
