| БЛОГ АРХИВ |
|---|
| «« |
май 2024 |
»» |
|
|
|
|
 СЪБИТИЯ 01:26 |
|
|
Спартак Паскалевски за изложбата "КОГАТО..." |
„ИМАМ ПОТРЕБНОСТ ДА БЪДА ЕСТЕСТВЕН”
Проф. д.изк.н. Спартак Паскалевски представи в градската художествена галерия „Елена Карамихайлова” на гр. Шумен изложба живопис и графика с названието „КОГАТО...” Това е третата му самостоятелна изложба в тази галерия.
Художникът е дълбоко свързан с града поради факта, че 15 години е бил преподавател по История на изкуството в Шуменския университет и той е част от неговата творческа биография. Възторгът от работата със студентите в създадената от него „Лаборатория за семиотика и иконография” и творческото неразбирателство с преподавателите присъстват като подтекст в автобиографичните щрихи на част от творбите. Първата серия графики в изложбата е част от по-обширен проект с надслов „Бедствията на глупостта”, от която са показани „Долината на плашилата, марионетките вълците и кучетата”. Втората серия е посветена на журналиста и поет Енчо Русев, а съпътстващите текстове са от поетичната му книга „Шеметна лоза”, където доминира яркото философско прозрение: „И никога никъде никому роб!”
- Изложбата „Когато...” равносметка на завършен творчески етап ли е?
- Има момент на равносметка. Това не е разпалване на напрежение около отминали събития, а удовлетворение, че съм ги надмогнал и надраснал. Гледам на една преднамерена някогашна колегиална враждебност с насмешка и ирония, която присъства и в трите автопортрета. Иронията дори преминава в автопародиране.
- В какво всъщност се изразява равносметката – поглед към житейския път, към избора и смисъла на самия път, или в постигането на творческите предизвикателства?
- Равносметката е в усещането, че никой не е успял да ме отклони. За да не ме отклони, значи имам вътрешна убеденост къде е пътя ми. Откривам, че това е състояние на движение към себе си, към постигане на истината. Няма разминаване с истината, към която се стремиш, защото тя е откритие. Движиш се и се самооткриваш. Дори казвам – аз съм „дромократор” – дромос е път, кратор – владетелят на пътя. Смятам че самочувствието на твореца идва, когато притежава пътя си. Има много хора, които се движат щастливи от своя път, но не бих ги определил като „дромократори”, защото други им предопределят и повеляват пътищата. Сам съм откривал пътя си – но не като интелектуално усилие, а като вътрешно усещане за това което съм, без преднамереност – и имам потребност са бъда естествен. Това за мен е най-важния критерии. Естествеността е мярка за истинските неща.
- Съвременният свят се развива по начин, по който всички трябва да бъдат управлявани, а не да изявяват себе си...
- Да не забравяме, че всеки творец има инстинкт - или на Мефистофел или на Макс и Мориц. Той дава вид че е управляван, но се движи по своя път. Това не е малко изкуство, в него има игра, импровнизация – защото ти осигурява свободата. Осигурава ти усещането, че владееш себе си. Сложната взаимовръзка е, че от една страна се движиш по определен път, от друга това е движение към себе си – пътят си ти самия, „полагаш” себе си и вървиш по него...
- Но каква е цената?
- Човек не знае каква е цената. Просто я окрива по препятствията, по проблемите, които трябва да преодолява. Когато други се опитват да търгуват със съдбата ти разбираш, че цената ти е висока. Иначе не се замисляш, твориш и си радостен, че се движиш напред.
- В името на собствените идеи човек какво жертва?
- Какво значи жертване? Ако не се отклоняваш от пътя си, може да си пожертвал „отклоненията”, които ти се предлагат. Често те са изгодни и удобни. Това е своеобразна жертва, но и доказателство, че принадлежиш на себе си. А за другите може да означава, че съзнаваш собствената си цена. Моите убеждения и търсения никога не са били в сферата на удобството. Правя това, което ми е необходимо, отстоявам своето право. Това не означава проява на херкулесовска сила или битка, а вярност към собствените усещания. Когато човек се развива има чувство, че пътят идва към него. Пътя ти принадлежи и се разкрива пред теб дори по много загадъчен начин.
- Докъде стига дълбочината на художественото откритие. Въпрос на практическо познание ли е или разширяване на собствената философия?
- Това е въпрос, който ме интересува. Още като ученик посещавах курсове в института по философия и в университета. В края на 60-те години бяха актуални проблемите за моделирането, за системите и за кибернетиката. Излязоха впечатляващи книги за философските проблеми на кибернетиката. Човек не може да проявява творчество, ако няма подготовка. Творчеството при мен идваше като проблемни ситуации от градивни елементи - проблем за колорита, проблем за рисунката, за преспективата, пространството. Не съм се учил непосредствено от учителите си, защото смятаха постоянните ми въпроси за неуместни. Казваха – ти рисувай, има време да се интересуваш каква е разликата между рисунката на Леонардо и Рембранд... пък и каква е разликата – и единият рисува и другият рисува... Но аз упорствах в разгадаване на тяхната проблемност – как се конструира пространството, как се прави колорит, кои са градивните елементи. Тези неща вървяха в неделим комплекс заедно с проблеми на музиката, на театъра на танца... Тогава в студио „Музика” се свиреха непознати творби, в Народната библиотека открих „Светът на композицията” на Хиндемит, сутрин рано ходех в Консерваторията, след това ... на дисекция в медицинския... Чудеха ми се защо се занимавам с чисто теоретични проблеми, но аз отрано разбрах, че творчеството има за основа науката. При мен не беше „налучкване”, а много специално търсене, останало неразбрано от преподавателите. Художествената гимназия дори завърших с тройка по рисуване точно поради некомуникативност с тях. Странно, че на родителска среща баща ми веднъж казал - ще доиде време да се учите от него... Когато аз започнах да преподавам, преподавах „История на изкуството” като история на художествените системи. И бях в противоречие с колегите си в Шуменския университет, защото някои бяха с невероятно ниска творческа компетентност. Изпадаха в конфликт с по-запалените студенти, които рисуваха по-добре от тях и се развиваха изключително бързо.
„История на изкуството” може да бъде разделена, но какъв смисъл от това без цялостен поглед и идея за универсалност. Дори известни автори с по няколко книги имат пропуски именно в историята на изкуството. Липсва им глобален поглед, който се постига много трудно.
Като казвам „автори на книги”, трябва да отбележа, че подходът им е повече статистичен - кой кого видял, с кого говорил, вероятно интересно, но все пак като че ли доминира епизодичното. Но това не са “истините” в изкуствознанието. В предишните епохи изкуствознанието е било работа на познавачите на изкуството, които са „на ти с практиката”. У нас изкуствознанието е занимание за хора, които не познават практиката. Докато навремето Леонардо, Дюрер и останалите автори са били блестящи познавачи. В периода само на барока се появяват около 18 трактата и те не са случайни, защото са писани от художници. Обаче след края на 18 век и след това всеки, който си мисли, че разбира от изкуство и философия започва да пише трактати. В някои университети изкуствознанието дори се преподава като философска дисциплина. Като че ли единствено в Русия се запази убеждението, че изкуствоведът да може да рисува.Защото рисуването е проектиране на мисълта и ражда както образа така и идеята като образ. Преди да започна да се занимавам с изкуствознание аз самият имах въпрос към себе си – мога ли да рисувам, за да започна и да пиша. Първо трябва да се натрупа огромна визуална информация. Изкуствовед се изгражда минимум 10 години след завършване. Изведнъж не става. В това отношение проф. Венета Иванова имаше великолепна система развиваща чувството за разпознаване и анализ на произведенията..
- До каква спепен при теб различните изкуства – рисуване писане на книги, композиране са обвързани?
- Този проблем е чисто професионален и ме занимава отдавна. За взаимовръзката между тези изкуства обмислям книга със заглавие „Естетика на синергията”. С тези неща се запознах около 1966 г. когато откривах изкуството като множество от системилл и то при първата ми среща с додекафонията на Шьонберг. В студо „Музика” се слушаше Пендерецки, Барток, Шьонберг... Тогава се пробвах, написах някои додекафонични балетни сцени. Когато показах партитурата на доц. Цветан Цветанов от Музикалната академия той попита – ти къде си се учил. Това беше продукт на интереса ми проблема за моделирането. Различните изкуства могат да бъдат разглеждани като моделиращи знакови системи - моделирането е обект на цяла научна област. Философите пишат, но в практически план е много трудно и не е ясно как става. Още в първи курс бях в плен на композицията и нейната почти алхимическа тайнственост. Мога да говоря дълго за композиционната еволюция на Леонардо или на Микеланджело. В Италия получих награда за трактат върху колоритната система на Тинторето и аргументирах композиционите му схеми в творческите му решения. При него има особено “разпределяне” и считам, че то тръгва от Белини през Джорджоне и Тициан. Но всеки от тях го решава по различен начин. Това конкретно се вижда в картините.
В София ме заинтригува организиран от различни институции публичен курс „Въведение в съвременното изкуство”, но мисля, че трябва да се нарече „Съвременно неведение в изкуството”. Дали в това е кризата – кризата е системна и липсва нивото на... системен анализ. Всъщност, това е и философски въпрос - тревожна е липсата на изследователски хоризонт и като – „теория на художествените системи” и като иновационна практика в тях. Но сега като в уюта на постмодернизъм се приема, че може да се прави всичко от всичко и с всичко, но .. липсват идеи и ..личности...
- Цялата изложба носи наименованието „Когато...”. Докъде в една автобиографична творба авторът може да си позволи разкриване на собствената душевност, докъде е границата?
- Докъде? Не съм на мнение, че в изложбата има „разголване на душата”, би звучало като клише. По скоро проследявам отражението на околните в моята душа. Според мен в общото настроение има много самоирония и дори усмивка, има празник на оцеляването и филисофско размишление, интерпретирано и кодирано като сюжет: във „Военна музика”, в „Поклонници” – все неща, които присъстват в технологията на притчата и на алегорията.
- Има ли опрощение към „греховността” на хора, които може дори да не съзнават, че са играли ролята на „отрицателни герой”?
- Благодаря за този въпрос. Факт е, че на публичната ми защита „Проекции на сакралното” имаше предварително подготвена публика за един планиран провал, който впоследствие не се осъществи. Тези хора не си даваха сметка, че защитата е именно „публична”. Освен тях присъстваха известни учени – наши и чужди, които непосредствено познаваха моя труд. Те станаха свидетели на разигралата се пародия с тропане на крака и подхвърляния – хайде да си ходим...
При новите промени за съжаление дори и публичност вече няма, а пълен погром срещу науката и свободомислието. Предишната система, обвинявана в мудност и закостенялост, все пак позволяваше свободно да се представи текст, който да бъде разгледан от научен съвет и да получи оценка. Това беше напълно достъпно и създаваше чувство за равнопоставеност. Сега ...ако ректорът реши. А на защита можеше да присъства и да се изкаже всеки.
Вече се получи затворен кръг, в който няма никаква свобода на мнението, даже формулата за „жури” е твърде подозрителна, та човек си мисли – дали”сценаристите” на тези нови подходи не са от сферата на журитата, а не на науката... Това е невероятна загуба. Учените нямаха нужда от „журиране”, а от диалог. В Шуменския университет винаги съм бил противник на предварителната подготовка в катедрата – защото няма нищо иновационно, няма интелектуален диалог, няма обсъждане на интелектуалния труд. Всяко лично мнение те превръща в „неудобния елемент”. Винаги съм апелирал нещата в науката да се разглеждат проблемно, а не да се прави рецитал и имитация на научност. Дори изборите на ректор са аранжирани, гласовете се броят още преди самия избор...като се инициират подписки и който не подпише, попада в списъка „черна овца” – не мога да си обясня защо и как се допусна това възраждане на сталинизма...
- В „Автопортрет с хамелеони” има противопоставяне на цветовете синьо и червено в едно тяло разполовено на две – това води ли и към асоциации с обществената ни атмосфера?
- Това решение дойде на финала. Автопортретът започнах през 2012-та година. Когато реших да го завърша за тази изложба, концептуално заложих на контраста, който получи импулсивно развитие в дрехата. Творческият процес понякога е неуправляем. Първоначалната идея за повече строгост се промени, затова има дори метафорични конотации за българската действителност. Получи се и вътрешен диалог: как ли го докарах до това състояние. Напоследък размишлявам върху глобализма на глупостта и неговите форми. Именно конфликтът между червеното и синьото е блестящ пример.
Преди години във Варшавския университет имах доклад, свързан с особената ожесточеност и пародийност на словото и как в масовата култура българският талант се проявява в обезсмислянето на образа... Рисуват се мустаци върху уличните плакати, разменят се букви и се получават двусмислици – в други страни не се вижда подобен парадокс. Българинът очевидно има голям виталитет в компенсаторната дейност - в осмиването, в преследването като хрътка, в озлобената закана – да видиш как ще те смачкам аз тебе, как ще те науча... У нас тези паралингвистични особености на обществения живот на словото и на образа бяха възприети силно въодушевяващо. Това беше преживяване на парадоксалността на абсурда. Така абсурдът се превръща в реалност. И най-интересно, че е жизнен и жизнеността го подчертава още повече.
По този повод си позволих да хвърля паралел към историята - например при иконоборството. Нещо подобно е борбата с образа във Византия. Има запазени ръкописи и артефакти от този период, в които дадени икони или се надраскват или направо се замазмат, премахват се имена; в онази жестока действителност съперниците се избиват по най-жесток начин.
При съвременната медийна кавалкада и маскарад, в опиянението от „наказанието” над съперниците не се знае разрушителната екзалтация докъде може да стигне. Всеобщият стремеж търси предела, катарзиса за всички участници – независимо дали става въпрос за битка на червените или на сините.
- В свят пълен с хамелеони, които менят цвета си според обстоятелствата - и противоречия, които не могат да изчезнат, самият творец как се чувства?
- Удоволствието повече е във вътрешния диалог, в разбирането за постоянната изменчивост на човешките нрави и взаимоотношения, отколкото в изобразителната страна на картината. Едва ли някой ще се „разпознае”, дори да се каже – сега ще ви изобразя като хамелеони... При мен определяща е идеята, тя ме завладява и ме ангажира интелектуално и емоционално. В момента когато тези два импулса пораждат асоциации, виждам картината - подобно видения, които ме съпътстват.
- А ролята на „Вдъхновение”-то?
- Картината е резултат на експеримент. Създадена е в състояние, в което си „забраняваш” да мислиш. Оставяш се на чувствата. Чисто технологически докато материалът тече и се размества, има твърде малко време, за да се направи самата работа. Смятам че се получи интересно. Във „Вдъхновение” се появиха неочаквани неща, които все пак са планирани... Това засяга проблем, който винаги е актуален за изкуствотто – проблемът за случайността. Всъщност в тази работа съм в плен на „фаустовски” асоциации и в потока й се вписва темата за вдъхновението – как от един привиден и желан хаос да се получат образи. Развивам тезата, че вдъхновението е стремителен поток, който трябва да оставиш „да тече”, а не да го затвориш, да му сложиш граници... И когато се вглеждаш в резултата може да се намесиш с корекции.
- Темата за вдъхновението е свързана с темата за вечното очакване... Какво е то?
- Тази картина има своя конкретен повод. По скоро това е музикален тип композиция, а червения и жълтия цвят са реализирани като музикална линия. Подобно нещо има в цикъла „Орфееви песни”. Този цикъл е полифония на няколко линии – жълта, червена, синя и те така са разпределени, че във възлите на тяхното засичане се появяват фигурите. В „Очакване на...” има размишления, интересни решения и множество ракурси, които формират пространството и влизат един в друг. Смятам че е заявка за по-голяма серия.
- В цялата експозиция как се вписва образът на Св. Христофор – като промисъл за извисяване над прозаичното битие и размисъл за вечните ценности?
- Образът на Св. Христофор ме привлече в Джемона, Италия в мига, в който се изправих пред огромната му статуя на фасадата на местната катедрала. В предверието има и фигура на Разпятието, пострадала по време на земетресението 1976 г. Това Разпятие е експонирано на парчета, показани на червен фон и има невероятно въздействие. По-модерна работа не съм виждал.
Знаех какво представляват за италианското изкуство образите на Св. Христофор и Пиета. По време на готиката се ражда общественото християнско самосъзнание, започва интензивният европейски културен диалог. Тогава готическият човек се замисля за границата между живота и смъртта. Интересно че в Пиета Богородица държи мъртвия Христос, изобразяван като по-възрастен, макар да е синът, но това противоречие не притеснява никого - има го дори при Микеланджело. Защото много повече вълнува мисълта, че смъртта е начало на безсмъртие.
Темата съпътства и Христофор, който присъства в християнския фолклор на Европа. Разказва се как той видял Младенеца и решил да го преведе през реката. Когато го вдигнал на рамене си, помислил, че носи тежестта на цялата вселена. Дълбоката мисъл на готическия човек е, че дори обикновен човек може да пренесе Спасителя на света. Това е културното мисионерство на европейското християнство.
Това е и причината да се спра на тази тема. Привнесъл съм два момента - горен и долен свят. В горния ангелът, които е свидетел на събитията, държи синя светлина, а в долния, в античния свят Диоген носи червена светлина в търсене на човека. Това са основни елементи от темата „Когато...”. Диоген чрез образа на Христофор трябва да открие именно човека, които изпълнява мисия. В срещуположния ъгъл се намира още една фигура, заобиколена от други по-малки – направени от глина. Същата тема съм развил преди години в изложбата „Ден за възкръсване” и притчата за калта. В нея Христос отивайки да възкреси мъртвия Лазар, минава покрай едно блато, в което е натирен човек. Околните го замерят с парчета кал, а той я събира. И когато Христос пита кой е той, казват, че е „този, които иска от калта да направи човеци” ...
И така до ден днешен мисълта за ценностите на човека съпътства всяко едно творческо усилие.
Разговора води: Галина РУЛЕВА
11 |
| 16 Ноември 17, 01:26
|
|
galina-ruleva.dir.bg 
