|
|
Александрия
09.01.09 22:52
Автор:Галина Рулева
Фарът на Александрия. Вече тази светлина не идва от едно от седемте чудеса на света, но приближавайки към ниския афринаски бряг, човек има същите очаквания като на древните мореплаватели – да стъпи на брега. Очакван, сигурен, щедър. То са палми, то са екзотични цветя, безумно съжителство на джамии и черкви...
|
|
|
Александрия
Скитаща болка
Галина Рулева
При толкова много забрани, при толкова много „несвобода” духът все нещо измисля и потегля на път. А свободни бяха изританите от пиршеството на елита. Човек се чудеше колко коктейла от обещания може още да понесе. Докато звездният скандален миг настъпи– правото на избор и правото на свобода.
И стана скитник, хамалин, мияч на чинии...
Какво да е! Като в старите пиратски времена в пристанището на надеждите все има по някой кораб, който се нуждае от екипаж.
И ето ме – моряк пред чашана уиски.Ромът на спомените отдавна е демодиран, но жаждата за приключения е една и съща. Корсарят живее на моя адрес. Разбужда ме безжалостно от оня сън, че прекрасно си живеем в панелките, та няма що да заглеждаме през стобора навън. Стоборът на архитектите на бъдещето. Който някаква случайна пасмина прекрачваше с широки крачки от континетт на континент. За останалите стигаше някакъв местен инфантилизъм, споделян блян ...за салатката и ракийката.
Но уловена за чашата на събитията, казах „наздраве” на настъпващата свобода... докато чашата на морето обещаваше малки спретнати бурички.... за да ни плаши до смърт от свободата.
Убедеността, че ще оцелееш, че трябва да минеш през „това”, беше онази стръв, която те караше да се впуснеш в приключението... заради самото приключение.
Измряха романтичните наивници, дето се зазяпваха в лунната пътека. Морето стана бизнес, а тези, дето плаваха, най-често се вълнуваха не от прежилеци, а от натрупаните пачки.
Времото ни провеше все по-бедни...
Корабът допълваше това впечатление. Макар да се казваше „Клисура” нищо възторжено нямаше в него. Мрачна черупка, прехвърлила възрастта за бракуване, но изстисквана до невъзможност. Като силите на машинната команда, която трябваше да се справя с болния от старост двигател. Прежълтели от задухата в машинното отделение лица бродеха уморено и единственото, за което мечтаеха, бе прегръдката на съня. Едно-две вяли напивания, които даже не служеха и за цвят. Дните вървяха кротко, сякаш всички набираха сили за големия ПАЗАР. Струва ми се, че животът, който ни обещаваше какво ли не, по различни пътища ни водеше към една и съща посока – пазара. Да продаваме. Да купуваме. Да опаковаме съкровени и несъкровени мечти и надежди като стока – добре рекламирана, универсална и на прилична цена. Въпреки свръхзвуковите скорости и самолетите бяхме избрали по-бавния, но вечен път. За някои хора пазарният ден и тук бе дошъл и отминал – нашите моряци, разпродадени на парче, плаваха под либерийски, кувейтски, гръцки и бог знае още какви знамена. Не знам дали смяната на знамената е фатална за сърцето. След тях обаче идва смяната на Бога...
А под леглата... празните чанти. Като дремещи кучета, които чакат да бъдат нахранени с преоценените лакомства от изобилието на света. Докато истинските само ни се присънват – избелели реклами, разлепени по стените на каютите от предишните обитатели. Дори пейзажът наоколо и недокоснатите пътища са като някакъв сън.
Гръцките острови, които подминаваме по пътя продължават митологията с нови сюжети. Санторини, Хиос, Лезбос – камънак, гордост и синьо небе. Някоя звезда закриля бедняците, ражда се някой Онасис... след себе си оставя империя и един само мраморен кръст. Но пък да се вижда от всички посоки, ден и нощ... и да те кара да стискаш зъби – о, да бих могъл... да бих могъл! Толкова много морета и толкова много голи острови чакат своя бял мраморен кръст...
Ето най-после насреща нещо истинско и постижимо, за което туристите от незнам си кой край на света дават луди пари.
Фарът на Александрия. Вече тази светлина не идва от едно от седемте чудеса на света, но приближавайки към ниския афринаски бряг, човек има същите очаквания като на древните мореплаватели – да стъпи на брега. Очакван, сигурен, щедър. То са палми, то са екзотични цветя, безумно съжителство на джамии и черкви, шумни призиви към аллах, пръскани от високоговорителите на хилядите минарета, и смиреност към господа в тъмните, полупразни християнски и протестантски храмове, които приличат на оазиси в пустинята, наречена човешка тълпа. Да не се впускаме прекалено в история.
Александър Македонски достатъчно е увековечил името си, та всеки да мине по пътищата на славата му... дори и съседите, които претендират да са му преки наследници..
Три дена на рейда с отчаян поглед разучаваме картата на града. И се впускаме в милионната гмеж не като покорители на историята, а като роби на любопитството си да видим света.
А тук има за гледане – във всички посоки, във времето, в себе си. Първото усещане от улиците на града се нарича търпимост. Между хората, между лукса и мизерията, между фанатизма и европейската освободеност. Между морето и земята.
Най-ярко в съзнанието остава крайбрежният булевад. В единия край е крепостта, превърната в музей, построена в края на XV век от султан Каитбей върху руините на Александрийския фар. В другия край е резиденцията на последния египетски крал Фарук, която е изумително средиземноморско кътче за утеха на очите и душата. Между тях по безкрайния булевард погледът скача от сграда на сграда – банки, хотели, магазини, джамии, крайбрежни вили, попаднали в многомилионната шумотевица с разрастването на града, ресторанти, сладкарници, градини... и влюбени. Хората обичат този булевард, сякаш тук лицата им стават по-одухотворени и красиви. Оставят грижите си на тротоара и се разхождат по крайбрежната ивица сякаш на ръба на миналото и бъдещето, опиянени от величието на мига. Тук не интересуваш никого дали си в дънки, в галабея или къса поличка. Тук си анонимен пътешественик във вечността. И изгревът ти се струва безкраен, и залезът ти се струва безкраен... и се питаш – кой все пак живее отсреща, зад онези прозорци, обърнати към приказната гледка. Щастливи ли са тези хора там... трябва да са щастливи. Или както са посивели величествените сгради, останали от колонизаторите англичани, така и те са посивели от всекидневието.
Ненадейно попадаме в комплекса от заведения „Тика” – „Камила”. Спомням си шеговитата реплика”Хайде да си приберете камилата от балкона, че ми яде палмата”...Самоиронията е нужна, тук се плаща за всичко – от миниатюрната зелена градина до детската площадка, която привечер се заключва. А разходките в типично арабските квартали по тъмно не са препоръчителни. Но пък този град няма да те остави да скучаеш, та да се луташ по тъмниците.
Гръко-римският музей, музеят на съкровищана на кралската фамилия, частните галерии.. Странно е съжителството на две от най-големите забележителности - древния исторически паметник „Колоната на Помпей” и Катакомбите – вероятно останки от подземия на храма Сераметон. Наоколо е хаос – криви и тесни улички, жилища без канализация, живот на тротоара. Кътчета, където не надниква нито лекар, нито полицай, а животът пулсира като част от вселената. Всеки ден заблудени туристи едва оправят посоката, преследвани от сюрия хлапета за дребни монети или бонбони. А под пластовете на времето – старата Александрия, превърната в мит, съществуваща в летописите на древните историци, една от многото Александрии, издигната през 332 година Пр. Хр. На мястото на рибарското селище Радекет. Дворци, обществени сгради, храмове, стадиони... къде е отишло всичко това? И златният ковчег на Александър Велики, и библиотеката с нейните 700 000 свитъка древни ръкописи? Тук са стъпвали Птоломей, Цезар, Клеопатра...
Сега пък ние. Непознати на историята, даже и на себе си. Търсещи, ровещи, недоволни и кой знае – сигурно непотребни...
Притискам длани о червения асуански гранит на Колоната на Помпей, сякаш да ме погълне камъкът. Мълчание. Кой може да каже истината? Диоклетиан 297 година ли я издига, или император Теодосий I през 391 година... колко версии има за един 30 метров каменен отломък?
Или за трите сфинкса с неизвестна възраст и произход? Историята твърди, че когато арабите се настанили тук през 642 година, имало 4 000 двореца, 4 000 обществени бани, 400 театъра и игрища и 1 200 градини.
Ядосано затварям справочника и поглеждам към небето. В чии ръце, господи си разпилял тези съкровица! Не са ли ти били толкова скъпи и ръцете, които са ги сътворили, та си гледал как са изтръгнати от лицето на земята...
Петъчна молитва... вместо поетичното мълчение и смирение пред вековете...
Египтяни, гърци, римляни, араби... скитници, които търсят бряг. За да преживеят. За да отмие вълната на времето единия живот и да започне друг. Докато следващата вълна събере сила и пак следващата...
И докато корабите скитат от място на място със загадъчните си товари в очакване на някой нов Александър, на някой нов град.
А междувременно дали първото и най-привлекателно място все пак не си остава пазарът? Никакви колесници, велможи и интелигенти. Пазарът няма история. Това е самият живот. Изисканите магазини по света май че си приличат. И хората с добри маниери. Като по калъп. Виж, там никой няма да ти продаде „златен” пръстен срещу една стара шапка, нечие яке или неудобни обувки. Но там го няма театъра. Играта. На пристанището ни преследва престарял арабски търговец, който крие нещо в чорапа си и търси зрители за магията си. Без билет за великото зрелище на пазарлъка. Номерът е в разбулването на тайната. Да те накара да повярваш. Да те направи щастлив... и да съумее да избяга. Да остави наивника с фалшивото злато в ръце и глупави въпроси – за какъв дявол са му отмъкнатите парцали, които би могъл да си измоли от кой да е екипаж на пристанището. Но той си е измислил ролята, сценария, и за него това е произведение на изкуството на живеенето. Може нищо да не знае за прословутата библиотека под носа му, но в библиотеката сигурно е имало свитък, в който се разказва как хитрецът е измамил наивника... или нещо подобно от историята на човешките характери. Вечният паметник на нашето съществуване.
Друг не по-малко забавен сюжет се разиграва на митницата. Надхитряне на дребно, за да минава времето. Ако се гледа сериозно, това трябва да си е корупция. Страшно и наказуемо. Но ако погледнем от смешната страна – игра за дребни стотинки на шутове, които искат да минат за велможи. И от едната и от другата страна се оправдават... с какво беше – кризата, инфлацията, системата, държавата... Виновен си е единия господ, че ни е направил безбожници. Един си издига пирамиди, друг се трепе за гарсониера. Вървя и се питам след хиляди години коя ли гарсониера ще попадне в новия пътеводител... И си представям, как се вдигам през морета и океани , през бури и глухи затишия – за да отида и да видя...
Ето в това е тайната – болката да видя! Аз, с очите си! Дори когато онзи фар вече изобщо го няма, когато бедните от камъните му са си направили къщи, а нашествениците – крепости, той е останал със светлината си.
Свети и примамва кораби и хора. Така смъртните докосват безсмъртието.
|
|
galina-ruleva.dir.bg 
