|
|
|
| 24 Януари 09, 22:33
/ Автор: Галина Рулева
|
| Историята, населена с хора - продължение |
|
Дончо Дончев - Американеца
Ние сме объркани хора
Дончо Дончев е основател на СДС в Шумен, бил е негов секретар и председател, след това кмет в родното си село Върбак. След гимназията повече от две години преживява в лагера Белене заради съпричастност със земеделските идеи на Никола Петков и опит с още четирима приятели да емигрират в Турция. Като студент по агрономство преминава границата с Гърция. Става рейнджър в американската армия, участва във Виетнамската война и през 1965 година след амнистия се връща в България.
- Как живее един бивш американски рейнджър в селце с 400 човека и прикован вкъщи от удар?
- Живея добре, не се оплаквам, въпреки болестта си. Доволен съм от живота си. Трагедията е, че хората живеят в беднотия. Всички които идваха на власт, идваха все в името на народа. Туй ще направим, онуй ще направим, накрая нищо.
- Във вашия род мъжете и по бащина и по майчина линия все са ходили на гурбет в Америка. И на дядо ти са му викали Дончо Американеца.
- И двамата ми дядовци са ходили на гурбет и са се върнали за да участват в Балканската война. Били са родолюбиви българи, с чувство за справедливост.
За дядо ми Дончо Америка беше Обетована земя. Като участник във войните седем пъти е раняван. Все говореше за американската предприемчивост. Беше истински последовател на Александър Стамболийски и земеделската идея. Бил е заместник началник на оранжевите отряди на Стамболийски за цялата страна. След преврата си общува най-вече с местния поп Анастас и чете библията. Даже и попа е замествал. Мечтата му беше да направи “американска” ферма. Но всичко завърши с влизането в ТКЗС. Казваше, че бог е разпоредил хората да обработват земята и да бъдат земеделци. Вярвал е, че като свърши войната срещу Германия, правителството ще бъде земеделско. Но дойдоха комунистите на власт и всички, които мислеха различно от тях бяха белязани. Особено той, които говореше въодушевено за Америка.
Бащата на другият ми дядо Велико е бил опълченец, има даже паметник. А дядо Велико е бил ятак на партизаните в Горско Сливово, но останал разочарован от тяхната жестокост.
- Не се ли примириха с комунистите?
- Не. Винаги са гледали на комунизма като страшна зараза. Само който го е изпитал на гърба си, той знае истината. Аз бях здрав и силен и комунистите не ме уплашиха дори в Белене. Но баща ми го уплашиха. Викали са го и зиме и лете, и денем и нощем да го разпитват за мен. Когато прескочих границата, доста време никой не знаеше къде съм. Затова неговия живот винаги е бил в напрежение. Човечеството е минало през много изпитания, но аз лично вярвам в бога и това ме е спасило. Винаги съм усещал божието внушение “Бъди верен до смърт и ще ти дам венеца на живота”.
- В такова малко село всички се познавате. Имаше ли големи политически страсти и вражди?
- Имаше хора, които са посягали на старите си бащи. Това е било политика.
- Политика, която не си харесвал?
- Не. И бях изпълнен с решимост, не се плашех от нищо, луда глава. Аз бях едно хубаво момче, на 19 - 20 години. В Америка имах приятелка, Патриша. Като влезем заедно в ресторант, тя се оглежда и казва - Дончо, никой няма и наполовина на твоята хубост. В Сан Франциско американки ме спираха само за да си направят снимка с мен. Обичах си униформата. Бях самоуверен, спортист, имах пари. Никога не ме е напускала вярата в Бога. И продължавам да вярвам.
- В Америка си имал много възможности, коли, пари и жени. Бил си с блестяща кариера на рейнджър, живял си в Холивуд и се връщаш в България през 1965 година в най-тоталитарните години на комунизма, в една бедна страна. Знаеш как си избягал, знаеш какво си преживял в Белене. На какво се надяваше тук. Какво не ти хареса в Америка?
- Там всичко е хубаво. Няма нещо, за което да се замисля и да поставя под съмнение американския начин на живот. Когато изтече петгодишния ми договор като рейнджър, реших да напусна армията, защото влизах в Христовата възраст. И заедно с документите си получих и благодарствено писмо, в което пишеше “Нацията ви благодари. През годините на вашата военна служба вие помогнахте да се опази силата и мощта на САЩ. Вие бяхте важна част от силата на страната, която позволи нашата нация да действа и да се развива”. Но въпреки американския си паспорт, аз обичах България, родното си място. Вярвах, че България ще има друг начин на живот. Исках този народ да добрува, защото заслужава. И то ще стане. Членството ни в Европейския съюз е много голяма крачка напред. Защо е силна Америка - защото е силна морално, защото смята демокрацията за нещо свещено. Те не враждуват помежду си. И в Европейския съюз така ще бъде. Хората се обединяват. Трябва да вярваме в тази демокрация, макар у нас да я разбират погрешно. Има да се учим.
- Какво се случи първия ден, кагато отново стъпи от салолета на българска земя и се прибра вкъщи?
- Първия ден не се прибрах вкъщи, ами в затвора. Държаха ме две седмици. Още на летището двама от тайните служби казаха на митничарите - няма да му проверявате багажа, ние ще го проверим, той е предател. Закараха ме в Централния затвор. Дванадесет дена ме разпитваха. Следователят беше полковник. Може би Лазаров се казваше. Беше жалка картинка. Петите на чорапите му бяха скъсани. Аз бях по-стегнат от него. Даже имах кърпичка в малкото джобче на сакото. Извикаха баща ми в София, за да се направи очна ставка да ме разпознае. Може да съм двойник.
- Живот като на кино.
- Идва баща ми... още ми е мъчно за него. Очите му се насълзиха като ме видя в затвора. Вика, нямаш ли други дрехи, с тези къде да те водя. Бях в затворническите дрехи, после ми върнаха костюма и куфара. С джипка ни закараха до гарата. Въпреки че имаше амнистия, можеха пак да ме арестуват. Баща ми беше писал няколко пъти за за амнистията, искаше да ме види. И мен ме мъчеше носталгия. По досие ме водеха американски шпионин. Но сега и досието ми изчезна. За мен е имало много доноси. В началото три години трябваше да се разписвам в милицията. Бях агроном в ТКЗС-то.
Преди десетина години, когато ме избираха за кмет, почти 90 процента гласуваха за мен.
- Мислил ли си, че ще имаш толкова превратности в живота си?
- Не, когато бях млад въобще не смятах, че за мен има живот в тази държава, след като съм минал през Белене. Бях много горд, държах се достойно, сто пъти са ми предлагали да стана сътрудник на държавна сигурност, но съм отказвал. Не мога да бъда доносник.
- И затова ли си бил толкова решителен и непоколебим?
- Да. И на американците казах, че много пъти ми е предлагано да стана доносник. Докато бях в Америка през цялото време съм чувствал американска закрила и съчувствие. Защото съм минал през ада. В Белене съм виждал убити хора, виждал съм хора да ядат трева от глад. Безсмислени жестокости. След 10 ноември много пъти ходих там, паметник откриха. Вицепрезидентът Кавалджиев също беше в Белене. На една от срещите се опитвахме да си спомним къде е карцера, къде е кухнята. доста години са минали. Човек се обърква. Като нямаше друго и сурова риба сме яли. Но жена ми вече не ме пуска да ходя, много се разстройвам.
- За Виетнамската война много се е изписало. Какъв е най-силният ти спомен от джунглата?
- Жестоко е, особено когато съзнаваш, че си в истинска война. Но срещу беззащитни хора не съм стрелял. Навремето когато участвах в първите митинги на СДС и говорех за демокрацията ми крещяха “кажи колко деца си убил във Виетнам!”. Опозицията ме обвиняваше, че като американски войник съм стрелял във Виетнамската война срещу деца. Но нито едно дете не съм убил, нито военопленник или беззащитен човек. Когато си пленил някого, си длъжен да го опазиш. Винаги съм вярвал в бога, мен бог ме е опазил в тая война, бог ми е свидетел. Във Виетнам бях малко време, на самолетоносач. Спасявахме свалените американски пилоти. Няма нищо по страшно да си пленник. Бях в група “Алфа тим” и дойде съобщение, че са свалени двама пилоти и трябва да ги приберем. Не знаехме точно къде са, издирвахме ги, но и виетнамците ги търсеха. Когато ги открихме, се оказа, че сме обградени отвсякъде. По радиостанцията съобщихме къде сме. Веднага дадох команда с хвърляне на гранати и с щурм да пробием обръча. Стреляха танкове, огън отвсякъде. Мен ме раниха в крака, оглушах от взривовете. Но ни изпратиха хеликоптери и всичко завърши благополучно. Това беше моята гордост, гордех се че съм войник, които воюва за свободата. Изпълнявах свещен дълг към бога срещу безбожните комунисти. От военното разузнаване ми казваха - господин Дончев, ние комунизма ще го съборим без да е гръмнало оръжие. През цялото време съм живял с мисълта, че помагам на България. Затова се върнах.
- За какво се бореше в Америка българската политическа емиграция. Срещали сте се с бивши земеделски лидери като Гемето.
- Каква емиграция. Това беше една помия. Те се клеветяха един друг. Както сега. Типично за нас. Всеки да направи мръсно на другия. Големите ми приятели бяха между американците. Никога няма да ме забравят. Докато са живи. Имаме специален албум на ротата, снимката ми е там. Но там никой не знае, че съм българин. Мислеха че съм германец, защото пристигнах в Америка през Западна Германия.
- Кои са най-важните хора, които срещна в Америка?
- Това бяха моите командири. Много човечни, много добри като хора. Викаха ми цар Дончо. Защото бях горд, наперен, пред нищо не се колебаех. При тренировки винаги излизах пръв. Станах сержант. В американската армия редът и дисциплината са изключителни. Войниците живеят с мисълта, че се борят за свободата и правата на човека в целия свят. Прекланят се пред знамето си, пред свободата и дамокрацията.
- С другите българи какво се случи.
- Те станаха парашутисти. Погълна ни живота и загубихме следите си.
- След 10 ноември не ти ли се искаше да видиш как се е променила Америка?
- Имах възможност, но нали някой тук трябваше да променя живота и политиката.
- Какво искаше да направиш в политиката?
- Да станем като Америка. Да не воюваме помежду си, да не се борим като врагове. Да се обичаме като хора. Сега може и да съжалявам, че не се върнах в Америка, макар замалко. Да видя какво се е променило там. Да се извиня на едно момиче, Патриша, която беше готова да ме последва в България. Много беше влюбена в мене. Но знаех, че ми предстои борба, че комунистите са жестоки хора, няма да я приемат и ще има трагичен живот. Беше учителка, честно, достойно момиче, много религиозно. Дори аз съм ходил на църква с нея. /Тук съпругата му Маргарита се разсмива и казва - и какво научавам чак сега, след 40 годишен брак. Всички съкровени пазени тайни и спомени вече излизат наяве!/
- Не е лесно да скъсаш с един живот и да започнеш друг. Никога ли не сте си писали?
- Не.
- През тези 15 години демокрация не успяхте ли да се свържете с някой от хората, които споменавате в книгата си “Рейнджър”?
- За съжаление не. Политическите промени бяха много бурни. Станах кмет на родното си село Върбак, за лош късмет получих и удар. Но сега се възстановявам и не мисля да се предавам. Аз винаги съм живял с мисълта за бъдещето на
България и за борбата. Знаеш ли колко силно беше това чувство, че може да дадеш на родината си това право, което го имаме днес. Вие сте друго поколение,, можете да говорите каквото си искате.Но не е лесно да се постигне това, да мислите свободно, да бъдете свободен човек. Хората у нас живеят с предразсъдъци. Мен ме изправиха пред сериозно изпитание. Да ме обвиняват, че съм убивал виетнамски деца. Много хора още ги е страх от мен, дори само затова, че още съм жив и дишам. А хората на ДС винаги са ми пречили. Като започнах да получавам американската си пенсия, още повече започнаха да се съмняват, че съм американски агент.
- Гледал ли си филма “Апокалипсис сега”?
- Не. Но аз я знам тази война от живота, а не на кино.
- Не се ли страхуваше?
- Не, аз бях въоръжен с добро оръжие, с много патрони. И мисля, че тази виетнамска война провали комунизма. С Америка не можеш да се бориш. Това е богата държава.
- Защо не можем и ние да бъдем богата държава?
- Защото има прекалено голяма армия. Армията е една пиявица, която смуче човека. Европейския съюз е на принципа на САЩ. След време той ще бъде много силен. С много пари. Но нашите хора все още не могат да разберат това. Не мислят глобално, а всеки за себе си.
- Не всеки може да разбере принципите на политиката. Ти самият чувстваш ли се като човек, на когото мечтата в живота е осъществена?
- Да. Макар че имам още малко работа. Трябва да помогна на сина си. Той е млад човек, на 37 години, живее в друго време, иска да прави бизнес. Оказа се, че не може да се живее само с идеи. На него не му харесва да живее във Върбак и да се занимава със земеделие. Аз съм малко виновен - и пред жена си, и пред сина си. Още от пет годишен го гонеха от детската градина, после от училище. Непрекъснато му е втълпявано, че баща му бил предател. Въпреки че беше отличник, не можа да стане студент и много се разочарова. И внуците много се учат, и Маги и Дончо са отличници, момичето е манекенка, иска да става журналистка, момчето е баскетболист.
- Синът ти нямаше ли желание да види Америка. Не само баща му, ами и дядовците му са били “американци”.
- Не беше готов, пък и рано се ожени. Там без мене той не може да се оправи сам.
- Парите или идеите имат по-голямо значение за теб?
- С парите, които получавам от пенсията, помагам на сина си. Аз винаги съм се борил за идеята. В Америка имах повече пари, но те не са ме интересували, дори съм давал назаем. Там харчех всичко. Исках да разбера начина на живот. При американците още от времето на дядовците ми важи максимата “Стремете се към долара, останалото само ще дойде”. За тях животът е бизнес. Говореха много за работата си. Никога не мислят на дребно. За мързеливите място няма, а банките подпомагат инициативния човек. Там дори децата припечелват по нещо сами, за да се учат.
- От политика може ли да се забогатее?
- Ако човек е като мен, няма да забогатее никога.
- Има ли нещо, за което съжаляваш?
- Че не помогнах на сина си. Но аз имам морал. Не съм като Христо Бисеров. А Филип Димитров е срама на СДС. Аз съм дал 80 хиляди лева да го подкрепя. Но той се оказа прост човек. Най- добър политик според бен беше Петър Стоянов. Костов пък се беше самозабравил. В онези години много хора получаваха пари по нареждане на ЦК, като агентура. България вечно ще страда от тази агентура. Ние сме объркани хора. Начинът ни на мислене е объркан.
- Ти самият в какво си объркан?
- Аз съм наясно с всичко. И знам, че хубавото не е вечно, не продължава дълго. Семейството ми никога не е живяло спокойно. Все някакви стени има насреща.
- С тази биография журналистите често ли се сещат за теб?
- Още навремето в “Поглед” бяха написали един материал “Измамното Елдорадо”. Бяхме във Варна на почивка. И като отваряме вестника, половин страница измислици. Дори не знам кой журналист го е писал, не сме се срещали. По-късно целия интерес към мен беше свързан с политиката, с конкретна ситуация. Но се изписаха и много пошли неща. Човек като излезе от политиката и започват да го очернят. През всичките тези години истината винаги е била с две лица. А няма човек, когото да не съм почерпил, да не съм го нахранил. Цялата си американска пенсия, която получих пръснах за свободата ни. Да не говорим пък колко бюрократични пречки има, докато получа тази пенсия. Вече няколко пъти ми крадат чека, които изпращат от посолството в София. Направо се излагаме през американците, че трябва да пращат копие. А да не говорим колко са скъпи лекарствата, ами лекар, рехабилитатор. Кой да те разбере. Макар да съм ветеран от американската армия. Ако съм в Америка, като ветеран ще имам големи права. Тук дори сина ми и снахата без работа, и с две внучета ученици. Сега, след тази болест, щеше да е по-добре да съм в Америка. Но не сам, а със семейството си. Възпитал съм това семейство в американски дух. Дал съм клетва. “Аз, Дончо Генчев доброволно , без всякакво насилие давам тази тържествена клетва. Задължавам се да служа вярно и достойно в редовете на американската армия, като изпълнявам всички заповеди на президента и назначените от него офицери над мен. Обещавам че ще защитавам свободата и демокрацията, докато служа в армията. Помогни ми, боже”. Гордея се с тази клетва и всичко, което съм направил.
- След като разказа живота си в две книги, какво ти се иска още да кажеш за живота си?
- Искам да разкажа какво значи СДС. Но има ли смисъл. На нас ни останаха само идеите и борбата. Откак съм се разболял, дори никой не идва да ме види. Но благодаря на Бога, още имам кураж.
- Докога се занимаваше активно с политика?
- Докъм две хилядната година. След това се върнах във Върбак. За съжаление като секретар и като председател на СДС в Шумен имах само проблеми.
- Преди 10 ноември имаше ли някакви предвиждания какво ще се случи или събитията бяха изненадващи и непредсказуеми?
- Не, наистина не бях подготвен за това, което се случи.
- Заради преименуването на турците събитията в Шумен бяха доста бурни. Нямаше ли изразена съпротива срещу властта?
- Това беше жестока работа. Всичко, което се случи е под натиска на държавна сигурност.
- Във Върбак имаше ли напрежение между хората, имате дори татари?
- Не. Няма напрежение, само обичайните политически страсти. Сегашния кмет е от ДПС.
- Истина ли е че част от основателите на СДС в Шумен са били подставени лица на ДС?
- Агентурата е навсякъде. Петнадесет партии имаше в СДС по времето, когато бях председател. В листите все тях слагаха, останалите нямаха право на нищо. Имаше агенти вербувани още като деца, имаше членове на БКП, а много хора направиха кариера от политиката. Гледат си интереса, богатството, как да се облагодетелстват, как да са добре с всички, но не са достойни хора. Излез, че който има парите, той ръководи, а не идеалистите. Я колко частни банки се направиха в Шумен. Политикът трябва да си раздава душата и сърцето. Аз бях в БЗНС на Георги Петров. Тогава имахме много власт. Може би бог няма да ми прости, че уволнявах и назначавах когото поискам . Исках земеделците да се обединят и да работят за България. Но какво обединение да направиш с предатели. Разцепиха го, съсипаха го това БЗНС. Ние, Никола Петковистите бяхме подложени на най-големия огън още от едно време. Затова някои се предадоха, станаха агенти.
- Знае ли се кои са?
- Знаем ги, разбира се. Срещам ги. Нали в досието всичко пише. Но ако народът излезе толкова недалновиден, че докара БСП на власт, България ще стигне до просешка тояга. Честно казано, на много хора ТКЗС-то си им харесваше, че все имаше какво да се докара с каручката. Сега ни трябда ред и силен политик.
- Разочарован ли си от политиката?
- Да, много. Бившия шеф на ДС викаше, бай Дончо, всички в СДС са наши хора. ДС беше една мощна организация. Парите бяха в тях, работата беше в тях, бъдещето на хората зависеше от тях. Мнозина се подчиняваха. Така им беше по-лесно. Мен дори са ме заплашвали, че къщата дето си строя ще ми вземат. Защото е хубава. Ами Жорж Ганчев колко настояваше да бъда негов кандидат за депутат. Докато Нейчо Неев беше в правителството, аз съм го съветвал. Той имаше много да се учи още в политиката, беше новак, пък може и той да е бил в агентурата, знае ли човек. Виках Нейчо, питай американците за всичко. Имат опит в голямата политика. Аз самият съм си останал Никола Петковист. В Америка лично съм се срещал с Гемето. Но сега си мисля, че и той не е бил много прозорлив. Има неща, които ще си запазя в тайна. При първото ми посещение при него във Вашингтон, минахме през една шивачница и после влязохме в приемната му. Пазил се е, страхувал се е от провокатори. В Белене бях с всички негови съратници. Но самият той беше слаб политик. Не можеше да предвиди какво ще се случи. А аз, селското момче, разбирах колко сме разединени. Един за царя, друг против него.
- Имаш ли обяснение за близките връзки на Симеон с БСП?
- Не мога да твърдя нищо. Даже и Тодор Живков е казал, че ще дойде време Симеон да управлява. Но и Тодор Живков беше агент на Гешев. Да.
- Има ли доказателства?
- Здравата логика в политиката го казва. Не може партизански ръководител да остане жив без закрилата на Гешев.
- За кого ще гласуваш?
- Ще гласувам за сина си, той е в листата на ДСБ, на Иван Костов. Макар да смятам, че шансовете на Костов са слаби, че вече няма влияние. Разцеплението на СДС е резултат на българското разузнаване.
- Какво ще правят бившите комунисти?
- Настъпваме в опасна зона. Но старите вече измряха, за децата им ще е добре, осигурени са.
- Падането на комунизма ли е най-голямото ти удовлетворение?
- Да. Комунизъм вече никога няма да има. Дори социалистическата партия да спечели изборите, те не са същите.
- Какво си мислеше когато България подписа договора за присъединявмане към Евросъюза?
- Аз виждам България и Европа като една бъдеща Америка. Още дядовците ми са смятали, че Америка е Обетована земя. А Европейския съюз ще функционира като мощна държава и ние ще бъдем част от тази мощ.
Екатерина Томова
Да живееш с литературата е привилегия
- От кой свят идвате?
- Двата ми рода произхождат от родопското село Орехово. Намира се в Чернатица,Северния дял на Родопите.Над него е връх Персенк, местността Чудните мостове, хижа Кабата, селата Забърдо и Лилково. Цялата област се нарича Рупчос. В нея попадат четири села. Хвойна, Малево, Орехово и Павелско. На диалект рупчос означава падина или дупка. Там се събират притоците на Чая и реката тръгва към Асеновград и Марица. За родословно дърво мога да говоря условно. Проследила съм събитията докъм 18 век. По-назад няма памет и писмени традиции, само легенди. По майчина линия на това място в Родопите прабаба ми се е скрила заедно с 20 годишния си син. Предполагам че са бягали от голямо природно бедствие. Според това, което изрових от историята, вероятно от земетресение в Триест...
В това село Орехово съм израсла и аз самата. То е много живописно. Разположено е върху един от притоците на Чая, река Орешица. От едната страна по склоновете растат орехови дървета, от другата бор и елха. Реката дели селото на две части. Къщите са разположени амфитеотрално, градени са от камък и покрити с тикли, широки каменни плочи. През мостчето насреща , което е съществувало открай време, са гробищата и църквата. Ще разкажа местната легенда, която е влязла в историята на Родопите.
По време на големите помохамеданчвания турците влизат на няколко пъти, но намират къщите празни. Празен бил и мъжкия манастир, които се намирал недалече. До днес се виждат останките и от два параклиса “Света Петка и Света Богородица.
Това били така наречените “хайти”. Няколко души се преобличат в родопски носии като жени. Застават на хълмовете и започват да викат на родопски диалект - ялате мари, турците си отидоха. По скалистите склонове на “Лингарица” започват да излизат хора. Там до ден днешен се намира т.н. “Човешка пещера”. Всички се крият в нея. Навярно е било по жътва, защото турците напълват двата отвора на пещерата, която е дълга 900 метра със слама и я запалват. Така изгарят цялото село. Според легендата, единствения човек, който оцелява е овчарят Рахо. Установава се под седемте ореха до реката. От него се захваща селото. Наречено било Рахово и носело това име до Първата световна война. После го прекръстили на Орехово.
Вярно е, че история и легенда се преплитат, но Човешката пещера е факт. Много е интересна, доскоро беше туристически обект. Дори бижутата които нося са от необработени и опушени сталактити. Събрала съм ги от пода на пещерата. Дават ми енергия. В това будно и свободолюбиво село, хората са се занимавали със земеделие, а първото класно училище създават още през 1868 година.
Израсла съм в огромна къща, каквито са и всички наоколо.Строени са от гранитни блокове, вадени от реката. Вътре имат салони и огромни оджаци. Хората гледаха крави и коне. Планината е като джунгла. Пълна е с диви животни и билки, които се научих да разпознавам. Моите баба и дядо Катерина и Димитър Андрееви, имаха страхотна библиотека. По наследство се предаваха старите библии, между които пазя и преведената от Петко Рачев Славейков. Издадена е в Цариград от издателството на Бояджиян през 1874 година, с кожена подвързия. Преводът е
на прекрасен черковно славянски език.
В селското училище учих до пети клас при невероятен учител - Димитър Терзиев. Той се занимаваше с краезнание. Сега такива учители не се раждат. Имаше колективен живот и взаимно почитание. Ако някой загуби уважение, просто се изселва. Това трудно мога да го обясня на моя син. Звучи архаично, но държа да го кажа. Къщите бяха отключени, а хората солидарни. Но настъпи първата насилствена вълна на така наречената колективизация. Труден процес. Започна масово изселване на младите семейства. Според мен, това даде фатален отпечатък върху българското село. Не говоря за появилата се селяндурщина. Говоря за селото, което е съхранявало българския дух. Родителите ми странстваха в търсене на работа. Когато за първи път излязох от огромната къща и разкошната планина, в града аз се почувствах изключително бедна. Връщах се към спомените си. Още на пет години ме качваха на коня. Отзад завързваха другите коне и отивахме на четири часа път в планината. Помагах да събираме сено, носех на дядо обяда и бирата. Докато се приберем, се стъмваше. Дядо обясняваше - това е вечерницата зорница, другото е Голямата мечка, по нататък Орион. Същото беше с тревите, цветята и дърветата. Без тези неща човек наистина е беден. Говоря за духовна бедност.
- но времената се промениха и малцина мислят така. В града бях като в затвор. Това е първият ми спомен. А всъщност Асеновград, където отидохме да живеем е прекрасно старо градче с 8 хилядна история. Където се копне, излизат пластове различни култури. До ден днешен е подържан град с много църкви и манастири. През социализма въпреки програмите за атеистично възпитание хората вярваха. Когато пък носехме в църквата нещо за Задушница или друг празник, ни следяха и записваха. В града има 8 православни църкви, 1 джамия 1 адвентистка царква и 40 действащи параклиса. Но по време на гимназията открих страхотни учители и страхотни приятели. И двете гимназии в града бяха много силни, с незабравима атмосфера. Аз бях в експериментална литературна паралелка при Иванка Тошева, една от малкото вдъхновени личности, които съм срещала. Със страхотна култура и ерудиция.
Населението в Асеновград е смесено, но в него съществуват стари духове от наслагването на различни култури и традиции, които се пазят до днес. Има ги в обществения живот, в училището, в църквата. Натрапваният атеизъм в тоталитаорната държава не можеше да диктува поведението и да проникне в съзнанието.
- Трудно е да си атеист до Бачковския манастир, да не забелязваш духовността на поколенията.
- Да. Както и Асеновата крепост. Тя непрекъснато напомня за Иван Асен. В града имаше всякакви общества и чешити. Също и разлрични квартали - гръцки, македонски, тракийски, турски, разни пришълци. Но те не бяха разделени на важдуващи групи, а се смесваха по комшийски. Сега не е съвсем така. Но много стари фамилии пазат традициите. Аз съм израстнала с най-различни приятели.
- Какво искахте да ви се случи, когато напуснахте Асеновград и тръгнахте за София?
- От дете обичах книгите, литературата, рисуването. Вътрешно влечение. Моята мечта беше да завърша литература. Нощем работех като коректор във вестниците.Тогавашната средна класа беше еднакво бедна. Ако имаше двама трима богаташи, не смееха да го показват. Работех нощем, защото вместо 30 плащаха по 60 стотинки. Учех литература, но ме влечеше философията и исках да запиша втора специалност. Моралното ми удовлетворение след 10 ноември е, че в целия мизерен живот вече няма цензура. И че забранените философи, които съм чела тайно или под страх, вече ги имам в библиотиката си. В университета заварих интересни преподаватели. Езиковедите Владимир и Емил Горгиеви, Мирослав Янакиев, професорът по антична и западно европейска литература Александър Пешев, проф. Розалия Ликова. От тях съм получила много.
- В днешно време не сте ли разочарована от избора си?
- Когато човек желае нещо и е успял да го направи, не може да бъде разочарован, независимо от обстановката. Сега литературната цензура може да изглежда смешна и абсурдна, но аз и моите колеги много страдахме от нея. Съдбата ме срещна с интересни поети, писатели, преводачи. Общувах с Владимир Свинтила, Своян Бакърджиев, Жорж Мицков, Драгомир Петров, Иван Пейчев, Христо Фотев, Александър Геров, РадойРалин, Генчо Стоев, Румен Стоянов, Вера Мутафчиева. Тя освен че е най голямата българска писателка, е и човек-институция. Извън писателската дейност, като историк е свършила необикновено много работа, рядко се намира такъв човек. Дълбоко съм признателна и на Исак Паси. Той обогати българската култура с пхриноса си в издаването на световното философско и естетическо наследство. Намери чудесни преводачи за него, сам написа великолепни студии и есета. Чена ги на родния ми език и живея с тяхното богатство. Така се чувствам част от големия световен духовен елит, който е непреходен. Чувствам се космополитно. Когато поне половината от мнозинството ни се вгледа в такива личности и започне да ги оценява, тогава може да се цивилизова. Ии да претендира за самочувствие, което няма нищо общо с това на примитивните парвенюта, които живеят само, за да ядат. Те трябва да знаят, че по им отива да се скрият, отколкото да демонстрират ръста на хлебарки.
Спомням си и Атанас Далчев, Йордан Матев, много личности от романтичните времена на 60-те и 70 години.
- Странно как съжителстват цензура и романтика.
- В тези среди романтиката наистина съществуваше. И макар животът да беше беден, това нямаше значение. Атмосферата в която съм се движила ми е дала огромно духовно богаство. Щастието да познавам тези хора и тяхното творчество с нищо не може да се замени. Битът е нищо. Аз не ценя бита. Никога не съм искала да бъда богата. Това не ме интересува. Виждала съм изключително богати хора. Милионери и милиардери в чужбина. Не ме шашнаха. Шашва ме духът.
- Нормално е за човек, които пише. Но в тази романтична среда от гледната точка на последните 15 години никога ли не се сблъскахте с предателство?
- Много от тези хора в последните години загинаха в глад и мизерия. Аз лично съм участвала заедно с тълпите в битката за отхвърлянето на тоталитарната система. За съжаление, оказа се че ние не извоювахме демокрацията, за която мечтаехме. Народът искаше цивилизована държава като Австрия, Швейцария, Холандия. Оказа се, че след всички битки поведени от цял един народ
един проценвт олигарси ограбиха 7-8 милиона българи. Те се превърнаха в новобогаташи, а останалите бяха натикани в мизерията. Независимо от социализма, това което е построено преди 50 години не е построено от политбюро, а от нас и нашите майки и баби. Но сега никой не говори за труд и морал. Нито за човека. За смисъла на човешкия живот. Демокрацията е измислена от древните гърци. Аз мисля, че най сполучливо тя е осъществена в Западна Европа и Америка. И вместо да осъществим този модел, които е еманация на човешкия дух, ние се оказваме жертва на прехода. Вярно, че изкуството и културата надживява тленния човек, но не може една държава да остави толкова много жертви в мирно време .На 59 години никой не се интересува от моите знания и умения, никой не ме желае на работа и нямам право на пенсия, защото не мога да събера необходимите точки. Трябват ми още цели 12 години работа, което е абсурд. Не получавам социални помощи, не ме регистрират, дори нямам право да питам защо. Е това не може да бъде демокрация. Отивам на лекар, лимита за изследвания свършил. Такава демократична държава по света няма. Може и да имаме конституционни права, но дефакто сме лишени от тях. Наскоро прочетох какво пише Платон за олигархията. Има един пасаж за така наречената “тимокрация”, каквато е настъпила и у нас. Това е най-зловещия нюанс на олигархията или на плутокрацията. Една шепа грабители, незаконни богаташи освен, че са заграбили всичко, не позволяват на другите да жи веят.
- С какви надежди след университета се втурнахте в живота и работата?
- Завърших българска филология, но никага не съм учитеилствала, защото не съм го желаела. Трудно си представях тази професия. Отидох по разпределение в Перник в един дом на културата. След това обиколих различни вестници, списания, издателства. Работата ми се виждаше интересна, защото беше трудна и непредвидима Нямах връзки, не бях член на никаква партия, не произхождах от именита партиина фамилия. Не го казвам иронично, просто никой не ми е помагал. Виждах как помагат на мои приятелки и аз също си мечтаех някой да го направи. Всичко, което съм работила е било свързано с невероятни препятствия, за най дребното нещо. Разчитгала съм само на себе си, на безкрайната си упоритост и на приятели.
- Какъв е бил смисъла на тези битки?
- Най големите ми битки бяха в литературата. Започнах да пиша, но трудно издавах книги. Имам куп неиздадени ръкописи. Цензурата ужасно ме мъчеше. Ненавиждах я. Винаги съм се чувствала абсолютно свободен човек, четях забранени автори като Ницше, Шопенхауер, Ортега и Гасет, Хербарт Маркузе, Конкуест. Интересувах се от света , слушах забранени радиостанции. Вълнуваше ме духовното богатство на човечеството. Тъпата комунистическа цензура сега изглежда смешна , но тя властваше в официалната литература. Мога само да бъда щастлива, че животът ме срещна с истински поети художници, актьори. В старата бохема наистина имаше романтика, защото не само се пиеше, а по цели нощи се спореше за изкуство. Днес това трудно може да се разбере.
- В епохата на бизнес интересите може би на никой не му е необходимо.
- Мисля, че е необходимо на всеки творец, но няма такава атмосфера. От устрема на човека да търси себеподобни би трябвало да се поражда такава атмосфера. Какъв им е проблема на учениците от елитните училища или студентите да създават свои творчески общества. Но може би и те са отровени от недоразумението, наречено преход. Тяхната драма е, че трудно виждат бъдещето си в тази страна.
- Вашата драма на самоутвърждаването каква беше?
- Написах една книга “Забравените от небето” с документални разкази за столетници от Родопите. Покрай нея през 1979 година преживях целия ужас на тоталитарната система. Едно лице / изпитвам погнуса от името му/ се опита да я открадне и да я издаде от сквое име. По едно време беше обявено за национално величие и капитал и мислеше, че има монопол над всичко. Бях изпратена от сп. “Родопи” да правя анкета за столетниците в граничните райони на Родопите . Там има български, турски и помашки махали. Открих столетници между 90 и 113 години. Разказите на десетина от тях включих в книгата си. Но “величието” беше човек на властта и тук се прояви цялата му криминална методология и същност. Много други хора бяха пострадали по същия начин от него - етнографът Анастас Примовски, художникът-краевед Георги Ковачев от Асеновград, поетът Свилен Капсъзов - особено жестоко. Той загина след промените при автомобилна катастрофа с неизяснени обстоятелства. И въпреки това Държавна сигурност оказваше натиск да му подаря книгата, да се откажа от издаване, защото аз съм никоя. Стигнах чак до Тодор Живков. Покрай това падна завесата и митологията за този тип. От тази история ме спасиха десетки хора с достойнство и чест. Това бяха общественици и писатели, въпреки че още нямаше свободна преса и гласност. Между тях са Радой Ралин, един достоен човек, който сега много ми липсва, изключителен феномен, без който обществения живот обедня,Борис Димовски, Генчо Стоев, Емил Манов, Слав Хр. Караславов, Николай Христозав - партиен секретар на СБП, прекрасен човек когото докато съм жива ще уважавам - невъзможно ми е да изброя всички...
Тогава видях отвътре болшевишкия репресивен модел. Скандалът беше огромен. Все пак през 1981 година книгата излезе и получи наградата на СБП.
- Какво разбрахте за хората и обществото от този сблъсък?
- Това е важно и искам да го кажа. Независимо каква идеология изповядва човек, ако той е истински човек, с достойнство, не може да бъде повреден от нея. Той ще бъде над идеологията и ще защити човека. Само негодник, които обслужва властта може да лъже и да мошеничества, за да се облагодетелства лично, но пък алчността му ще го погуби. Леонардо да Винчи е казал нещо много вярно “Кагота у един човек няма духовност, той е само една машина за изпражнения”.
- Между тези хора всички ли ви повярваха или някои се съмняваха?
- Някои откровено ми пречеха, други пишеха доноси,
- Кои бяха те?
- Между тях беше дори моя близка приятелка. Десет години не й говорих, после й проговорих.
- Е защо?
- Защото 99 процента от живота е изграден от предателства.Не мога да си взема шапката и да ида в гората. Първо бях дълбоко засегната. Как така приятел да напише донос. От една страна тича с мен да ми помага , от друга играе двойна игра и върти някакви комбинации. Благодаря на хората, които ми повярваха, видаха истината и тръгнаха да ме защитават.
- И всички вкупом пристъпват божиите закони?
- Това не идва от небето, а от човешката природа. Преди 4 години също имах подобен случай. Нищо не е такова, каквото си го представяме. Оказва се, че нашия народ, който е родил нас, и ще роди и следващите поколения не може да се справи с нещо много просто - не може да престане да краде. Това е трагедия и пълен упадък. Пропищяли сме от пълното разграбване на държавата. което значи че всеки втори или трети човек у нас е крадец.
- Трагична констатация.
- Това не зависи какъв си по професия, нито какъв си по партиен цвят, от град от село, от Лондон, Париж или Каспичан. Проблемът е че вече хората не могат да разделят доброто от злото. Вътрешната устойчивост и читавостта са подкопани. Крадци има навсякъде. У нас стана национален проблем защото сме малък народ, а количеството на крадците е огромно, задушава ни. Ние затова нямаме държава. Разрушителността не позволява да се залага на стойностното. Ако има действащо правосъдие, какво ще стане с престъпниците... Ще кажа нещо много гразно, но е факт. Вглеждам се 70,80, 90 годишни хора. Уж са християни, със семеиства и с един почтен живот. В критичен момент обаче, ако трябва да отделят злодея от честния човек, да вземат страна, те или ще си замълчават или дори ще застават на страната на злодея. той може да ги купи. Всички ставаме свидетели на зловещи неща. Има семейства, в които сестрата е била репресирана от тоталитарния режим, а братът се оказва, че бил доносник на 6-то управление, а впоследствие измамник и мошеник... Няма ли морал, няма нито хора, нито живот.
- Затова младите би трябвало да бъдат в основата на големите промени на обществото и революциите.
- О, младите нямат такъв манталитет. Мисля, че за да създадем нормални условия за живот, трябва да се научим да контролираме управниците, които не са паднали от Марс, а ние сами си избираме. Не може вечно да си затваряме очите и да мълчим. Цял народ е потърпевш от бандитизма на здравната каса, а никой не се хваща да я вкара в ред принудително. Същото е с парното, водата, данъците. Нито чех, нито поляк или французин не би изтърпял такова мародерство, това е отвъд политиката.
- Във Франция непрекъснато ме питаха - ами вие защо не стачкувате. Това е нашият живот. Смей кажи нещо срещу работодателя си, че не спазва закона. Веднага те изхвърля. Затова хората са се вкаменили от ужас как да запазят работните си места. И през ум не им минава да провяват съпротива, защото остават на улицата. У нас всичко е сведено до оживяването. Изхвърлят ли те на улицата край - нито си жив, нито си умрял. А ако имаш и деца?
- Дори Атанас Далчев беше казал, че имаш ли деца, нямаш гордост. Всичко е сведено до пълния примитив, отвъд дъното. А програмата за намаляване на безработицата е пълна манипулация. Временната заетост за по няколко месеца нищо не означава, защото хората отново са изхвърлени на улицата, а програмата отчита фалшиво намаляване на безработицата.
Затова хората са готови на предателство. Само и само да оживеят.
- Само творчеството ли осветява чернилката на битието?
- Преди време се беше върнал един наш театрален режисьор, Димитър Гочев. Той е немски възпитаник и искаше да прави театър в България. Обаче и него го уволниха от театъра по причините, за които говорим. Той се върна в Германия, а там го наричат единственият слънчев лъч на немския театър. В Германия поставя всичко - Еврипид, Чехов, цялата европейска класика и дори български автори. Помага и на много млади театрали и художници да се устроят в Германия. Книгата ми “Забравените от небето” той постави в Дюселдорф с немски актьори. След това кьолнско издателство издаде книгата на немски. Димитър Гочев дойде с целия спектакъл в България и се срещна със Смолянския театър, който също беше направил постановка по книгата. Самата аз бях в Германия за премиерите и видях отвътре тяхното общество и духовен свят.
Шеф на театъра бе граф Фолкер Канарис, които притежава замъци в Северна Германия. Това е човек с три висши образования, театрално изкуство, военна академия, право и философия. Той ръководи театъра. На премиерата се изсипа от Северен Реин Вестфалия един богат елит - запалени театрали и почитатели на Димитър Гочев. Като чуят неговото име, дават всичко за театъра. Празниците на които присъствах бяха прекрасни. Видях как може да бъде оценен един българин навън когато прави нещо.Цялата публика и медиите от цяла Евпора се срещнаха след спектакъла. Публиката се беше наредила на опашка, за да се запознае с мен, да получи автограф върху книгата, да поговорим. Организаторите обявиха, че за тях това е нова форма на работа - първо поставят една книга, след това я издават. И го отчетоха като много сполучлив експеримент.
Накрая на опашката се стреснах, защото видях самият Форлкер Канарис с още няколко екземпляра от книгата. Казвам - вие имате специално надписан екземпляр. Той обаче води една дама и две момичета. Представя ми първо дамата и казва - това е дамата, благодарение на която толкова се възхитихте на нашия театър , тя се грижи за неговата чистота. Театърът си е за възхищение, прилича на парче истински сталактит. Та дамата всъщност е главната чистачка. След което представя две момичета на 16 -17 години. Едната, казва, е моята дъщеря, другата е нейната приятелка, която живее вкъщи. Той самият не каза, но по късно разбирам , че приятелката на дъщеря му е изключително надарено дете, което няма пари за следването си и той учредява лична стипендия за момичето. Ето върху какво се замисля там един богаташ. Самият той владее осем езика, между които древногръцки, древноеврейски и латински. И този човек казва “благодаря на България, че е родила такъв режисьор като Димитър Гочев. Театърът разцъфтява благодарение на неговия репертоар.”
- Поразително отношение към културата!
- Да. След официалностите всички захвърлиха вечерните дрехи, обуха дънки започна невероятно общуване на хора от цял свят. На една 7-8 метрова маса
започнаха да трупат цветя Рози, гардении, черни холандски лалета, станаха 7 етажа цветя от публиката. Преводачите казаха, госпожо Томова, това е за вас.
Имах и необикновени преживявания с актьорите. Разгледах театъра. С Дюселдорф е свързан Хайне, чела съм много неща. В Кьолн също беше невероятно. Искам да разкажа какво направиха актьорите, това много ме впечатли. Първия път отидох направо за премиерата. Чудех се какво да зенаса . Избрах една родопска престилка, която е 200 годишна антика , извадена от раклата на моите прабаби. Те я грабнаха и казаха кубизма трици да яде. Поставиха я в рамка на стената като картина.Занесох и една тикла, каменна плоча от покривите, за които става дума в книгата и в пиесата. Две кукли с родопски носии, направени от художнички и една китка, в която според българските традиции са събрани здравец, бръшлян, коледарче, калдъръмче, вързана с конски сини мъниста и касети с автентични родопски гласове. Холандския композитор страхотно се впечатли, а коледарчето цъфна в самолета с два огромни розови цвята. След тези сантиментални подробности трябва да се сбогувам. Събрал се е целия състав и нещо шушукат. Гочев стои до мен и казва - намислили са ти един особен подарък, ще трябва да го приемеш. Предварително трябва да кажа, че между десетте разказа за столетниците, има историята на една майка, която цял живот не е виждала сина си. Той е избягал в Америка, а тя мечтае да го види и да му подари един много специалеин часовник. Същия този часовник, както е описан в книгата получавам от немските актьори, само че златен.Много ме трогнаха. Обещах им този часовник винаги да показва немското време, което е с един час назад и с векове налред.
- Вие в какво време се върнахте, след тези творчески приключения?
- Известно време работих в Министерство на културата. Занимавах се с културна политика, с културните проекти по програмите за евроинтеграция, с творческите съюзи, с цялата трагедия и мизерия, в която попаднаха българските културни дейци. Тя продължава да е чудовищна. Бордът закри всички фондове. Ние сме длъжници и изведнъж културните дейци стават излишни. Това ме кара да мисля, че Българлия е законова, но безправова държава. Законите, които се приеха и авторските права са прекрасни, те отговарят на европейските, но никой не ги спазва. Ще дам пример с един композитор. Негови произведения бяха излъчвани непрекъснато. За една година беше получил хонорар, с който може да се купи един хляб. Той донесе този хляб в министерството и каза - ето, това са моите авторски права, с това трябва да живея. Наистина беше мизерабъл. Той казва - аз не съм алчен човек, но какво са 55 стотинки за една година. Това е България. Да, с прекрасни закони. Участвала съм в правенето им и синхронизирането с европейските. Но какво от това. Механизми за спазване няма. Никой не е защитен - художници, писатели, актьори, преводачи, за чужденците да не говорим.
В една демокрация истински пазар се прави когато започнат да се спазват законите, а не в този хаос от измами. Един почтен човек как да оцелее?
- Когато видяхте в ръце първата си книга повече надежди ли имахте?
- О, едно време чакахме по 4-5 години докато се появи първата ти книга. През 1975 година попаднах в сборника “Трима млади поети” на изд. “Народна младеж “ с Борис Христов и Паруш Парушев. “Забравени от небето” я последва чак ппрез 1981 година. След това Красимир Машев издаде във варненското издателство Георги Бакалов моя стихосбирка. Издаде я въпреки рецензиите, които ме набеждаваха, че естетизирам смъртта, че книгите ми са мрачни. А по време на социализма трябваше да има светла социалистическа смърт. Имах повече сблъсъци, отколкото надежди. Когато падна желязната завеса и цензурата, икономическия капан щракна още по-силно. Участвах в конкурс към сдружението на писателите, който проведе Сорос. Всяка година финансираше 11-12 книги на български автори. В този конкурс излезе след романа ми “Гости от другия свят” през 94 година, книгата ми с повести “Празникът на мъртвите” през 1997 г.Оттогава не е излизало нищо, защото нямам възможност да си платя изданието.
- Животът не може да е бил само работа и битки.
- Това са моите приключения и премеждия. Останалият ми живот е скучен, сив. В чужбина не ме пускаха да пътувам, докато не падна желязната завеса. Моята приятелка от детството избяга в Америка с мъжа си още през 67 година. Остави детето си тук на година и три месеца. Навестявах родителите й и него, кореспондирах с нея. И по тази причина държавна сигурност ме тормозеше. Въпреки че писмата се отваряха, непрекъснато ме питаха защо и закакво си пишете. На девет години това дете излезе от България с подписа на Хенри Кисинджър. Два пъти ме пуснаха в Москва за панаира на книгата, другаде обаче не.
- Поетите не могат без любовни страсти, те какви следи са оставили в поетичната ви душа?
- Влюбвала съм се - в мъжа ми. Но аз съм моногамна. Ожених се за него и това е.
Връзката ни започна като студенти, след 7-8 години любов се оженихме. Синът ни е на 22 години, сега е студент в Нов български университет, следва в кинофакултета. Целият ни живот е посветен на литературата.
- И няма никаква творческа завист или влияние със съпруга ви Александър Тозмов? Две творчески личности под един покрив няма ли какво да делят?
- Съпругът ми в момента е пазарен писател, известен и от литературата и от киното. Със своя литературен труд ни издържа. Издава книги, които са на пазара. В два вестника води свои рубрики. Написал е три исторически роман, пише и съвременни, и класически, и скандални. Други се преиздават. Ние не сме крали, не крадем, не може да се превърнем и в далавераджии и мошеници. Животът ни е много интересен и богат в литературно и духовно отношение. Аз не бих могла да си представя да живея с човек, с когото да не мога говоря или да няма същите занимания. Ще бъде мъчение. С какво да се занимава - да купува коли и всевъзможни луксозни тенекета. Мен това не ме интереусува. Нашата къща е затрупана с книги, албуми, касети с филми, камъни и миди. Живеем с изкуството. Слава богу че е то. Ако него го няма, не виждам какъв е смисъла на бита. Когато сме си говорили с Вера Мутафчиева, докато се разхождаме в разкошната дива градина край нейната виличка до Камбаните , оставена на божата природа, с катеричка на комина, тя казва “ представяш ли си, ако господ и природата ни бяха лишили от тази възможност, да се съберем и да си говорим за това, което ни свързва, какво би станало от нас.”
Ние трудно отговаряме на модела на цялата тази паплач, която е тръгнала да трупа и да граби . Сигурно изглеждаме жалки спрямо съвременните новобогаташи, но те идват от анонимното нищо и пак отиват в нищото.
- Влияете ли си като творци?
- Не. Ние сме много различни. Съпругът ми е човек, израснал в софийските предградия. Това е в основата на неговото творчество Аз съм човек, които идва от гората, от планината.
Това е друг свят.
- За какво се карате
- Кавгите ни произтичат от необичайни неща. От политически прояви или постъпки.
- Но не и по въпроса кой да мие чиниите
- Е, чиниите ги мия аз, грижа се за домакинствмото, защото не работя. Грижа се за къщата. Нашия брак е поставен е поставен на други основи, имаме общи разбирания за света и хората. Битовите дреболии нямат никакво значение. Човек като умре,може да остави само нещо нетленно. Другото няма никакво значение - какво си ял или какво си пил и дали си измел, изтрил и излъскал. Безсмислен труд кипи постоянно.
- Много съпруги са се посвещавали на мъжете си писатели, или на децата си.
- Много тежко преживявам факта, че в тази мизерия не мога да спечеля малко пари за бита, защото текат купища сметки и данъци. Не мога да помогна, а геноцидът тече ...
- Ако се върнете назад какъв живот бихте искали?
- Аз съм си избрала този живот. Никой не е въздействал върху мен. Следвала съм нещо необяснимо, да го наречем вътрешно желание, мечта или илюзия. Аз лично съм удовлетворена, че съм избрала този начин на живот. Защото , без да обиждам никого, ако литературата изкуството, културата, всичко през което е преминал моя живот го нямаше, значи живота ми би изглеждал безкрайно примитивен. Сега мога да си отида в къщи, да си отворя Шопенхауер и да общувам с един велик дух. Това е привилегия, която не всеки има. Мога да прочета когато съм отчаяна една история на древна Гърция, или от Еклезиаста на великия Соломон, да намеря обяснение за всичко и това да ме утеши и примири. А този, които не го може и който няма тази отворена врата, за мен е нещастен. Така разсъждавам аз.
Златина Тодева
Днес се живее на принципа “Бягай, спасявай се”
- Радвате се на завидна творческа енергия и не спирате да играете.
- Да, току що се връщам от Виена. Играх в спектакъла “Анатомия на крайното” с режисьор Петър Тодоров. Преди това бях в Лондон със “Забравените от небето”.
- Как ви прие публиката във Виена. Докато вие показвате изкуство, градът е пропищял от българските джебчийки и телевизията показва скандални кадри.
- Приеха ни страхотно, много добре. Публиката беше смесена, не само от българи. Продуцентката е туркиня, сама си избира спектаклите и има няколко театъра. С Петър Тодоров готвим турне в Швеция и Норвегия. Аз и друг път съм играла в негови постановки. Но за първи път се сблъсквам с такъв вид театър и научих нови неща. Тук всичко е съвършено различно. Впуснах се в голямо предизвикателство. Мисля, че спектакълът е много добър. В него няма текст. Всичко се предава от движението и импулсите на тялото. Оставяш се то да те води. Освобождаваш го, цялата му енергия трябва да изтече и то да бъде напълно свободно, за да се усетят тези импулси. Да владееш тялото си е истински майсторлък. Признавам, че това е съвсем различна стилистика и най-вече, за по-млади хора. Един актьор и на моята възраст може да се занимава с такова нещо, но изисква време е търпение. Тръгваш по дадената тема, а тя те тегли в нейната си посока. Но аз съм любопитен човек и направих този експеримент със себе си. Не всеки би рискувал. В спектакъла може да се види състоянието на тялото в различни възрасти, представят се три поколения жени. Играем с кринолини, което усложнява движението. Чудя се на много колеги, които се пенсионираха и забравиха сцената, посипаха си главата с пепел и никакви ги няма. Защо? За да е интересен живота на човека трябва да се пробват различни неща. Вярно, че не е лесно. Мнозина остнанаха без работа. Някои се отчаяха, че трябва да се просят пари за постановки и като няма, театрите просто изчезнаха. Но същото се случва с художниците и музикантите. А навън се дават страхотни пари за изкуство.
- Очевидно за да се стигне до чуждите сцени, усилено трябва да се търси информация по интернет.
- Да. Направи ми впечатление, че във Виена организаторите на театрите събират публиката по интернет. Или по телефона. Там има само един два афиша в самия театър. Сградата, в която играхме приличаше на гараж. Продуцентката има няколко подобни театъра.Самата тя е била актриса, една изключително красива жена, влюбенна в изкуството. Хубаво е във Виена, усеща се артистичната атмосфера на града. Човек трябва да излиза на чужди сцени, да сверява часовника си, да знае какво има по света. Жалко че нашите възможности са оскъдни. Много ми се искаше да гледам чужди спектакли, но за съжаление времето пак беше малко. След представление българите искаха да бъдат с мен. Как да им откажеш. Надявам се при следващото пътуване да не бързаме толкова много.
- За какво най-много разпитват?
- Как на моята възраст издържам на пътуване и как продължавам да играя. От колко години съм на сцената. Какви други роли имам. Подробности за театралния ми живот.
- Не само те, ами и аз ще попитам от колко години сте на сцената?
- От петдесет. Никак не са малко. Аз предпочетох театъра, пък съпругът ми Никола Тодев, киното. Сега, когато и на мен киното започна да ми става интересно, вече няма пари за български филми. Чувам, че телевизията ще започва многосериен филм, но засега е само предположение. Затова не пропускам възможностите в театъра. Дори дъщеря ми Гергана се кани да прави нов спектакъл и иска да участвам в него. През лятото като не играя имам време да почивам. Имаме стара къща в Родопите, на четири километра от Широка лъка, в Солища. Непрекъснато идват гости. Там човек е далече от клюки и интриги. Мен никога не са ме занимавали дребнавите приказки кой какво прави. Виждам колко кратък е живота и човек трябва да го живее както му се иска, без да му пречи някой.
- За половин век на сцената какво е най-важното нещо което открихте.
- точно тази печална истина, че животът е кратък. Много кратък. И се чудя, защо вместо да се дават пари за оръжия, не се дават за спасението на хората. Как може да смяташ някого за враг и да искаш да го убиеш. Нали и него майка го е раждала. Ужасно е, когато умират любимите ти хора, а светът се тресе от атентати и земетресения като в апокалипсис. От едната страна човечеството се стряска от СПИН, от другата от рак. Сигурно се задават и още по-страшни проблеми. Но светът продължава да се изтребва безжалостно.
- И в този ужас не откриваме как да преодолеем противопоставянето. Все сме настръхнали един срещу друг.
- Да, вечер дори да те е страх да се прибереш. Като се кача след представление на такси, чудя се ще се прибера ли жива и здрава. В София човек въобще не се чувства сигурен. Колите карат като изоглавени. Не само ще те смажат, ами и виновна ще те изкарат. Къде го има това по света. Скоро попадам на някакъв таксиметров шофьор - не стига, че беше пълен грубиян, ами целия лъхаше на коняк. Гледа посред нощ сама жена с капела на главата и кожено палто и се държи като дивак.
- По-романтично ли си представяхте живота?
- Още като дете опитвах всичко свързано с изкуството. Първо исках да стана балерина. После художничка. Дойде време да мисля, че мога да стана певица. Някога пеех добре. Сега ми пречат цигарите. Но все пак една от мечтите ми се изпълни, макар че актриса станах случайно. Аз не съм завършила ВИТИЗ, а съм работила по така наречения член девети. В Стара Загора, където живеехме, бяхме съседи с леля Мара Шопова, майката на Наум Шопов. Среща ме веднъж и вика ама ти защо си тъжна? Оплаках й се, че не мога да си намеря работа. Още нямах диплома. И тя вика, що не дойдеш при мен. Бях изненадана, дори ми страна страшно. Мечтаех за това, но не смеех да го кажа. Та тя ми даде една малка роличка в Пигмалион. Получи се много добре. Човек като помирише грим и праха на сцената, по нататък няма отърваване.
- С една дума, още от училище сте на сцената.
- Не съвсем. Точно тогава ме бяха изключили.
- Изключили? Сега изглежда забавно.
- Тогава съвсем не беше забавно. Учех в класическа гимназия и мислех, че мога да стана лекарка. Имах нужда от служебна бележка. Обаче преди войната баща ми е бил офицер в царската армия. Това усложняваше биографията ми. Но пък стана причина да вляза в Старозагорския театър. За сцена му служеше читалище “Родина”. Мара Шопова беше и режисьор и актриса. Щатната трупа беше само от четири човека, останалите работеха по нещо друго и репетираха след работа. По-късно театъра стана общински, после държавен. Не съжалявам за избора си.
- Коя беше първата ви главна роля?
- В пиесата на Георги Караславов “Снаха”. След това отидохме на гастрол в Пазарджик с някаква българска пиеса, която беше пълна простотия. Там беше съдбоносната ни среща с Никола Тодев. Само че той не пожела да дойде в Стара Загора и затова аз останах в Пазарджик. Оттам отидохме в Димитровград. Попаднахме в тази изключителна трупа, където бяха Асен Шопов и Еди Шварц. Като закриха театъра, се преместихме в Хасково. Оттам в Пловдив. Докато през юни 1991 година ме пенсионираха. Малко преди това съпругът ми беше починал. И цели три години не стъпих на сцената.
- Кой ви провокира да се върнете отново? В последните години популярността ви скочи главоломно.
- Юлия Огнянова беше дошла вкъщи на гости. Дъщеря ми Гергана я докара с колата. Тя й е учителка в НАТФИЗ. Гергана завърши режисура в нейния клас. Тогава ме покани в големия спектакъл “Забравените от небето” в Смолянския театър. Аз обаче казах - не, повече на сцената не стъпвам. А пък Юлия каза, няма да мръдна оттук, ако не дойдеш да играеш. Мамо, вика Гергана, отърване няма да има, ами казвай да. И хубаво, че се съгласих. Като стъпих веднъж и край. Досега. Животът ми е изцяло запълнен с работа. Знам, че трябва да почивам. Гергана също готви нов спектакъл, ще трябва да се престраша и да събера сили да участвам. Любопитна съм да видя какво е научила. Но виждам, че годините си дават отражение.
- Работата повишава тонуса.
- Всичко е до време. Всяка жаба да си знае гьола. На тази възраст по-трудно се помни, човек става разсеян. Докато другите репетират, аз се заплесвам да ги гледам и забравям къде съм аз. Но си признавам.
- Напоследък актьорските школи станаха безчет. Актьорството учи ли се или то е вътре в човека.
- Актьорсктвото или го можеш и ти е дадено, затова му се казва “дарба божия” или е измислена история. Имах много хубава колежка, дъщеря на голям шеф. Страхотно искаше да играе, завърши ВИТИЗ, със сигурност е заела мястото на някой талантлив човек. Обаче като не става за сцена, то се вижда, че не става. Просто не го може. Добре че се омъжи и замина някъде по света.В тази професия има много маниащина. Освен да си всесилен, трябва и да си поне малко интелигентен, нещо са си попрочел. Може ли цяла нощ да се пие и на другия ден да репетираш. Пък се пиеше и на самото представление. Колко му е да се убие онова, което е дадено от всевишния.
- Актьорите като че понякога се гордеят със суетата си.
- Всичко зависи от човека. Някои са много суетни. Не суетни, а много суетни. То е като таланта. Ако много обичаш и пазиш това, което ти е дадено, ще го съхраниш, ще го развниеш. Но ако си кажеш, на мен господ ми е дал и никой нищо не може да ми каже, отиде та се не видя. Важно е сам да не угасиш огънчето, което носиш. Лесно е да го духнеш. Затова гледам с любов на това, което господ ми е дал.
- Как се спасявахте от цензурата и от глупотевините преди 10 ноември? Мнозина актьори се оплакват, че са пропиляли ценно време за безсмислени роли.
- Спасявахме се поединично. Аз току се разболявах по никое време и отпадах от разпределението. Или с бягство. Имахме един директор, горски, няма да кажа в кой театър беше. Щял да става лесничей, ама не изкласил. И понеже е наш човек, няма да става пожарникар я, та написал цяла пиеса. Обаче актьорите започнаха да изпадат един по един и така пиесата не се игра. Смешни работи, или по-скоро тъжни. Имаше и хора, които не бягат. Много е минало през главата ми, не е побеляла току така. Опитвала съм се да приемам проблемите отгоре, отгоре. Че ако съм слагала всичко на сърце, досега да не съм издържала, отдавна да ме няма. Но да бъдем, честни, поставяха се и много хубави неща. Да ме извинят тези, които се оплакват, добре знам какво сме играли. “Девици красавици” задължително влизаше в репертоара, както и още една съветска пиеса. Имаше и български недоразумения от някой велик местен автор, но в същото време се играеше истинска руска класика, играеше се Шекспир. Когато съм се карала с колегите, то е било на шега. Някои като вземат думата, не спират. За да изглеждат по интелигентни, говорят с някакви неразбираеми чуждици. Викам, абе, говорете на български. Много знаете, ама не се разбира. Нищо не съм правила със злоба и завист, затова ме обичаха. Когато съм си тръгвала от даден театър, винаги съм оставала в добри отношения с трупата. Това ме преви щастлива. Младите също ме обичат. Ако имам да казвам нещо, казвам го лично и деликатно. Пазя чуждото честолюбие.
- Затова ви казват мама Злата?
- Да, странно.Всички ми викат така. Отидох в Словения, вторият режисьор на “Анатомия на крайното” е словенец, и там започнаха мамо та мамо. Викам, чакайте, не може така. Във Виена и те - мами, мами. И в Германия същото. Митко Гочев може, хайде добре, наистина съм му като майка. Ами колегите защо. Но пък е много хубаво. Обади се някой по телефона - маме, аз съм. Ама кажи кой си де, вече не знам на кого съм майка. Пък взех и да не дочувам, та не мога да позная по гласа.
- Работата в Германия с Димитър Гочев какъв отпечатък остави?
- Димитър Гочев постави “Буре барут” и написа специално за мен ролята на майка, на която децата й са пръснати по цял свят. Аз съм на сцената през цялото време, докато тече действието и минавам боса по един канал с вода. После сядам на столче да наблюдавам децата си. Къде отиват, какво правят, какво се случва. Беше много интересно. От спектаклитгте на Димитър Гочев, които съм гледала, мисля, че този е най-добрият. Санчо, Самуел Финци също беше много добър. От немските актьори ме впечатли Хелмут. Много талантлива актриса е и съпругата на Димитър Гочев. Синът му Алеко обаче мисли да се занимава с компютри...
продължава...
|
|
galina-ruleva.dir.bg 
