|
|
Витебск II
18.02.09 18:57
Автор:Галина Рулева
Витебск е град, където денят и нощта се сливат. Това е мястото на един от най-големите попфестивали “Славянски базар”.
|
|
|
Във Витебск почитат Шагал и “Славянски базар”
Текст и снимки: Галина РУЛЕВА
Витебск е град, където денят и нощта се сливат. Това е мястото на един от най-големите попфестивали “Славянски базар”. Градът за втори път получи наградата на FIDOF за най-добър фестивален град на годината. Голямата награда от 10 хиляди долара привлича не само купища млади певци, но и безчет туристи и зяпачи. Руските мегазвезди на шоубизнеса като Филип Киркоров, Алла Пугачова, Валерий Леонтиев, Николай Басков, Борис Моисеев, скандално известната балерина Анастасия Волочкова обикновено пристигат с невиждани лимузини и охрана като за лъвове. Феновете им ги следват по петите и припадат от възторг. Сякаш цяла година градът съществува заради този фестивал. Всичко прилича на голям фойерверк. Никой не спи. Централните улици са превърнати в голяма сцена. По тях се разхождат мимове, трубадури и рицари. Фотографи омотани със смокове и други атрактивни зверове се надпреварват да снимат множеството. Десетки художници на портрети са разположили по асфалта стативите и не смогват на нарисуват многобройните си модели. Майсторите на художествени занаяти са заобиколени от тълпи любопитни. Може да си купите оренбургски шал, рисувана коприна, съдове от черна димна керамика, дърворезби, накити от уралски камъни, кехлибари от Калининград и всичко което ви дойде на ума, произведено от човешка ръка. Цените горе долу са като у нас.
Витебск е родното място и на световноизвестнният художник Марк Шагал. Всеки, които има някакви художествени умения се смята за негов наследник. Както Виена е изпълнена със сувенири и плакати по мотиви на Густав Климт, така и тук летящите хора,котки, риби и къщи на Шагал са върху тениски, чаши, чинии, килипи и дори пана от слама. Оригиналите му струват милиони, а някогашните му рисунки направо по стените на къщите се виждат само по стари фотографии. В доста енциклопедии Шагал е обявен за френски художник. Самият той навсякъде пише, че сърцето му принадлежи на Витебск. Родината му го признава едва преди десетина години, защото след революцията той емигрира с помощта на Луначарски. През 70-те години на миналия век в Ленинград, сега Санкт Петербург, го посрещат като световна знаменитост, но до родния си град не стига, защото се разболява. Днес родната му къща е обсадена от туристи. Внучката му, която живее в Швейцария обновява непрекъснато експозицията в музея. Но да се пропътуват двете хиляди километра до Витебск заради едното изкуство е каприз за малцина.
Пътешествието до Беларус с влак на моменти прилича на Алековата сага “До Чикаго и назад”. Опитайте се през руините на Централна гара и нескончаемия ремонт да стигнете до влака София- Минск, за да се прехвърлите след това на друг влак от вътрешни линии за още шест часа. Изпитанието си го бива. В международната композиция са прикачени вагони за Киев и Москва. Тази година пътуването за фестивала е като в “царския влак”. Българите сме двама, плюс няколко хлапета от смесени бракове, които отиват нейде при баба и дядо. В коридора е опъната бяла ленена пътека. В единия край съска огромен самовар. Идеално чисти са и салфетките в купетата. Атмосферата ни връща към старите руски филми. Кой знае защо си спомням Людмила Гурченко. В последната си книга “Люся, стоп” разказва една много смешна история от пътуване точно в такъв спален вагон. Та приключенията не са от сега. Нашето започва със закъснение от десет минути, и все повече ще се увеличава.
В тъмното проспиваме красотите на Искърското дефиле. След полунощ ни събуждат русенските митничари, които просто няма за какво да си дават зор. Както и да се погледне обаче, преминаването на Дунав мост си е емоция. Хиляди весели светлинки, плаващи кораби и романтична луна придават приказност на картината. Тук пък се сещам за Чочо Попйорданов. От една страна заради ролята му в едноименния филм “Дунав мост” и емоционалния екшън който спретнаха с Йоана Буковска, от друга заради ролята в постановката на Народния театър “Хъшове”, където голямата река разделяше емигрантите ни от мечтаната свобода. И ето ни след повече от 100 години - пак си говорим, че имаме проблеми със свободата...
Няма развиделяване. Има гъст тъмносив мрак, прорязан от сребърен дъж по прозореца. Вали, вали и вали. Движим се все по-бавно. Движим се със скорост на пешеходец. И още вали. И все сме в Румъния. И водата се вдига. Опитва се даже да се промъкне през вратата на вагона. Къщичките из румънските села приличат на наколни жилища в безкрайната вода. Гледам и се чудя как всичкото това чудо ще се промъкне в Европа... може би с плуване.
На украинската граница кучето което души за наркотици май няма да си изкара заплатата. Разходи се миролюбиво, завъртя опашка и само дето не си погледна часовника да види дали не е дошъл края на работния ден. Тук малко набираме скорост и пропускам куп любопитни подробности, за да стигна до любопитната гара Жмеринка. По живописна картина на гара рядко може да се види. Продавачи от всякакви поколения предлагат всякакъв вид риби - пушени или пържени. Пушените са в червеникав цвят, а всяка вид риба - от щуката до лещ, се опушва на жарава от различни дърва, включително и от череша. Плодовете са досуш като нашите, има изобилие от касис и френско грозде. Но най-голямата атракция е паметникът на Остап Бендер. Героят на Илф и Петров с каскетче на главата наперено хвърчи към поредното си приключение. Щраквам го с фотоапарата и го зарязвам, че току виж влакът потеглил.
На следващия ден се питам - де го Остап Бендер да види Киевското злато. Тук има четири часов престой. Московските вагони отива на една страна, белоруските на друга. Пътниците могат да слязат и да направят двучасова обиколка на града с туристически автобус за четири долара. Златните островърхи кубета на безбройните църкви сякаш пробождат слънцето, пречупват се и падат в Днепър. В грандиозната река се отразява цялото величие на Киево-печорската лавра, уникален паметник на източното православие. Уникален! За това място трябва да се пише с благоговение пред Бога и пред нашата принадлежност към православието като свещенодействие. Човек трябва да пристъпи тук със смирението на поклонник, извървял дълъг духовен път. Докато търся думите, докато търся думите... Времето бясно лети. Крайбрежния булевард на Днепър
става все по красив и все по скъп. Плаващи ресторанти като “Хуторок” привличат скъпи туристи, рекламите на луксозни бутици от световноизвестни марки се отразяват във водата,“Андреевски спуск” е местния Монмартр, Хрещатик е окупиран от младежи, които пеят, свирят, танцуват. Уличните заведения стават оживени като по Средиземноморието, синът на президента Ющенко става баснословно богат, защото прави бизнес със символите на бащината си революция. Оказва се, че те са патентовани още в кандидатпрезидентската кампания и сега украсяват милиони тениски и сувенири. А след още 10 години този град може би ще стане болезнено красив и богат. Засега е откъм тъмната страна на Европа, но както се знае Европа цени златото...
Но нали бях тръгнала към Витебск... и не мога да прескоча столицата на Белорус - Минск, нито моите приятели Света и съпруга й Александър Русанов, поет които току що е издал нова стихосбирка. “Поливаме” я на дачата до едно красиво езеро, в което растат невероятни жълти водни лилии, защитени в червената книга на редките видове. На фестивала пристигам със закъснение. Нощните фойерверки за откриването тъкмо са започнали, градът е превърнат в танцова площадка. Не мога да се добера до хотела. Писна ми да влача този куфар. Тежи. Ами като е пълен с разни бутилки! Колко му е да ги отворя насред булеварда. Тук всички става приятели, прегръщат се, пият, изяждат тонове сладолед и се смеят до побъркване. Луда работа. Тези хора май нямат никаква американска мечта да преуспеят. Живее им се. Отърсили се от бремето на империята Съветски съюз изживяват лудешки младостта на държавата си.
2005
|
|
galina-ruleva.dir.bg 
