|
|
|
| 24 Януари 09, 22:27
/ Автор: Галина Рулева
|
| Историята, населена с хора - продължение |
|
Божидар Димитров
/част 1/
След 50 години директорът на НИМ ще ми целува портрета
- Имате изключителна медийна популярност като директор на Националния исторически музей. Каква беше представата за личната ви кариера, когато се заехте с тази мисия? - Преди години си представях, че естествения завършек на кариерата ми би бил като директор на Националния исторически музей. При мен е рядък случай хобито да съвпада с професията. Но когато си работил дълго време на това място, виждаш проблемите на културно-историческото наследство на цялата страна. Тогава разбираш, че властовия ти ресурс не е достатъчен. Много е тежко да знаеш какво трябва да се направи, а да не можеш. Нивото на компетентност, което съм постигнал, ми дава правото да мисля, че мога да бъда още по-полезен като министър на културата или поне ресорен заместник министър. Има нужда от промени в законодателната и административната сфера. В ХХI век НИМ се управлява със закон от 1969г, което е пълен абсурд. Той е писан в съвършено друга икономическа действителност, баш по средата на комунизма, точно когато е бил най-силен. И докога ще продължава това?
- Какъв е личният ви принос за развитието на НИМ в последните години?
- Защитих неговия статут. Най-същественото нещо за един музей е спазването на статута. Първите думи в него са да издирва, събира, консервира, реставрира, изучава и експонира културно историческото наследство на нацията. НИМ беше само една витрина. Това беше внушено още по времето на комунизма. За съжаление инерцията продължи и в първите на години на демокрацията. Помня как министри и зам. министри на общи събрания на музея тропаха по масата и казваха, вие сте визитната картичка на България. Вашата експозиция трябва да бъде блестяща. Без излишна скромност ще кажа, че до моето идване НИМ изпълняваше само една от петте си обществени функции, записани в статута. Експозицията беше направена от паметници на културата, събрани от 32 музея в страната. Той нямаше собствени експонати. Не издирваше, не събираше, не консервираше, не реставрираше, не изучаваше нищо друго. И щом дойде новото време на демокрацията, повече от музейте се възползваха и си поискаха експонатите. А точно по силата на закона от 1969 година нямаха това право. Създаде се обществена нетърпимост към НИМ. Гласовете “този музей ни ограби и продължава да ни ограбва” бяха по-силни от моя единствен глас против. Аз твърдях, че България трябва да има музей, който да опазва наследството не само на територията на цялата страна, но и на българските общности в чужбина. През 1991 година, откакто ръководя НИМ, анализирахме ситуацията и решихме, че ако започнем да изпълняваме останалите четири функции, записани в статута, нещата ще се норамализират. Обаче в страната рязко секнаха средствата не само за опазване на паметниците на културата, но и за археологически разкопки. Работата на музеите беше блокирана. В продължение на седем - осем години сътрудниците седяха без конкретни задачи и пиеха кафе. В същото време широко разцъфтя иманярството. Адекватни служби за посрещане на този удар срещу наследството нямаше, няма и сега в българските правоохранителни органи. Единствено НИМ заработи интензивно. Успяхме да намерим частни спонсори, започнахме археологически разкопки. Установихме контакти с всички институции, през които преминават потоците от исторически паметници - митници, гранична полиция, следствие, прокуратура, съд, НСБОП. В медиите вдигнахме обществена трибуна за значението на НИМ. Към него потече река от културно исторически ценности. Значи ненапразно още преди 30 години в Италия съм учил и PR. Спасихме паметници, които щяха да излязат зад граница. Други за съжаление не успяхме. Когато станах директор, заварих 177 хиляди експоната. Във витрина можеха да влязат не повече от 300. Кагато изтече мандата ми през 1998 година, в музея вече имаше 585 хиляди експоната, сиреч с над 400 хиляди повече. В други страни, аналогични музеи го правят за 100 години. Това бяха високостойностни находки, което позволи на музея да има експозиции с около 90 % собствени експонати. А сега вероятно експонатите са над 700 хиляди. През последния мандат получих към 30 хиляди от митниците, 10 хиляди от колекцията на известния като Митко Бузата, към 7-8 хиляди от банка “Славяни”. Освен това, изградихме прекрасна национална консервационно раставрационна лаборатория. НИМ започна активно да прави изложби в чужбина. От работата на музея се вижда едва 10 % , другата е вътре в него. Паметниците се описват, консервират, рестарвират, класифицират, изучават се. Правят се изводи за тях, за миналото на нашите земи. Тази дейност е много важна. Точто тя спасява паметниците. Те се разрушават много бързо, ако след археологически разкопки не се консервират. В други музеи това се случва, включително и в София. В национални институции със сто годишна история като етнографския и археологическия музей всяка година се отписват по няколко процента от експонатите, защото са безнадеждно повредени. Дори металите са като хората и боледуват от 300 вида болести. Всеки паметник, изваден от средата си, да речем от земята, под влияние на външни процеси започва да се разрушава.
- Със спасяването на кой от тези паметници имахте най-големи емоции?
- Почти всички са такива. Както се вижда, зад гърба ми е картата на Балканския полуостров. Експонати идват от цяла Македония, Северна Гърция, Турция, дори Румъния. Но паметника, който ценя най-много е Паисиевата история, защото е висше достижение на всяка цивилизация. Неслучайно траките са изчезнали. Голям народ, по-голям от индийците, но не са имали писменост. И изчезват под натиска на по- силна цивилизация. Докато българите не могат да изчезнат поставени и при най- мрачни условия, защото имат писменост. Благодарение на нея имат и историческа памет. Пълно е с доказаталства, че във всяка селска църква хората са чували за българската държава, за българските царе. Дори да не са влизали в църква всеки ден, то всяка седмица. А в църквата попът чете така наречените “поменици”. “Бог да прости и вечна слава на нашите царе...” , и изрежда царете, че и жените им. Има Боянски поменик, Погановоски поменик, все селски поменици от всяко затънтено място. Велико нещо е писмеността. Волтер е прав, че писмеността и колелото са единстените изобретения на човешката цивилизация. - До ден днешен се спори къде е мястото на Паисиевата история. В музея или в манастира.
- Няма да забравя какъв страшен ажиотаж имаше около връщането й. Но пък как само се появи тази История. Седях си аз отчаян в студения кабинет в Съдебната палата. Събота и неделя нито музея работи, нито парното. Влиза един човек и казва, че носи беловата на Паисиевата история. Точно беловата, която е обикаляла България. Бръква в чантата и вади на масата един ръкопис. Описал съм го в предговора на изданието. Идеален екземпляр, за разлика от черновата, от която липсват цели глави. Малко хора знаят че съм завършил палеография, но не съм работил по специалността си. И като палеограф ми трябваха пет минути да разбера, че това наистина е беловата на Паисиевата история. Отдавна е смятана за загубена. По нататък историята наистина стана криминална. Момчето поиска 25 хиляди долара, аз му викам не те ли е срам. Той вика, че ще го претрепят, защото взел някакви пари да прави ресторант, пък не може да ги върне. Големи истории.
- При такива истории, в които става въпрос не само за духовни ценности, но и за бизнес, не са ли ви заплашвали?
- О, редовно ме плашат, но посрещам това с усмивка. Дори и с името ми спекулират. Обажда се вчера кмета на Обзор и казва, че някакъв иска 20 хиляди лева. Представил се за мой приятел, който написал история на Созопол под мое ръководство и събира пари да я издаде. Друг направо се представил вместо мен самият. Пловдивският вестник “Марица” написал, че съм затрупан в иманярска могила. Време е да напиша книга за моите приключения при издирване и събиране на експонати. - На това място работата какво е - повече администрация или повече приключение? - И едното и другото. Директорът първо трябва да действа като мениджър. Защо другите музеи нямат такива директори? Те имат прекрасни учени. Избират най-добрия и го правят директор. Примерът е Археологическия музей. Директорът е превъзходен учен, който никога не се е занимавал с мениджмънт. Това се учи. Докато учех в Италия, видях че ми остава време и записах допълнително PR - видя ми се нещо непознато, което го нямаше в България. И когато през 1991 година ме измъкнаха от кабинета ми, за да ме направят директор, аз добре знаех какво трябва да прави един мениджър. Спомням си, че беше зимно време, валеше сняг, канеха се въобще да закрият музея и дори беше подготвено постановлението на Министерския съвет № 116. Шефовете светкавично си бяха намерили друга работа, дори зам. директори нямаше. Първата ми задача като мениджър беше да бия обществената камбана, че НИМ трябва да се запази като изключително място за опазване на българското културно историческо наследство. Не може директорът да се грижи и за спуканите тръби на парното, и за разкопките, и за реставрацията. Затова веднага подбрах добър екип. Заместникът по техническата част мисли за тръби, отопление и осветление. Други хора мислят само за експозицията, или само за лабораторията. А парите ги осигурявам аз. Ходя да ги прося откъде ли не. Ходя да тропам в Министерството на културата по масата и да разправям, че не могат да третират НИМ като останалите музеи и да го оставят без отопление през зимата. Тук влиза не само целия български народ, но и 48 държавни глави досега. Освен това експонатите се повреждат под темперетура 18 градуса. Тук е събрано всичко, от текстил до мрамор и метал. Твърдя без никакво чувство на скромност, че НИМ функционира блестящо като музей на световно равнище. За неверниците доказателство са собствените ни приходи от билети. С изумление научих че приходите на галерията за чуждестранно изкуство, която е в центъра, са само 10 хиляди лева. А нашите са 698 хиляди лева. Макар че сме много далече от центъра и да се стигне дотук е истинко приключение. Отделно са доходите ни от даренията за разкопки и директните откупки на паметници. За 25 хиляди лева Васил Божков откупи и ни дари съкровище, коетос течение на времето вече струва 200 хиляди. Можеше да даде парите ние да го купим, но бюрокрацията е огромна - за предмети над 2 500 лева трябва да има министерско разрешение, да се произнесе специална комисия, независимо че сам съм осигурил парите. Боря се да отпаднат тези ограничения, защото НИМ трябва да бъде равностоен участник на пазара. Ако човек намери нещо и иска да ни го продаде, аз казвам - ела след два месеца. И да ги има парите, пак не може да се плати веднага. Но той казва, парите ми трябват спешно и примерно отива при Боян Радев. Тоест, аз като директор не съм конкурент. Държавата сама не ме прави конкурентно способен. Купища ограничения, без никаква логика, да не би нещо да се спекулира. Ако аз искам да спекулирам, има си фокуси. Ще разделя един предмет на четири части и вместо целия съд, ще покажа само дръжка от съд. Затова казвам, че в момента се работи за интереса на частните колекционери, те се възползват от условията. А държавната институция, която се е измъкнала от блатото и е в състояние да попълва фондовете си като реален конкурент се спъва насила. В това време чиновниците гледат и се правят, че не разбират за какво става дума. - Напоследък се появиха сензационни находки. С Археологическия музей ли ще се конкурирате в показването им? - За разлика от Археологическия музей, който събира само археологически паметници, при нас може да дойде всичко - от кремъка до роклята на Калина. Дори събираме експонати от днес за утре.
- В смисъл?
- Сега взимам три самолета и един хеликоптер. Те са ми подарък. В момента ги има, но след 50 години ще струват миниони. Примерите са много. Един месершмид 109 струва 3 милиона евро, F 196 - 5 милиона. Един ден тука ще има портрети на старите директори. И след 50 години новият директор ще ми целува портрета и ще вика, браво Божидаре, добре че си ги взел тази самолети. Спокойно може да продаде единия за няколко милиона, понеже двата са еднакви.
- А докато дойде време за милионите?
- Вече казах, че действащия закон отговаря за една сто процентова държавна собственост върху паметниците на културата и никакви поправки не променят същността му. Седем велики цивилизации са оставили следите си по нашите земи, но при това положение няма как да бъдат опазени. Без да страдат държавните интереси, трябва да се допусне широко участие на частния капитал в опазването и експонирането на паметниците. Държавата трябва да определи свои перметър. Да опазва поне паметниците от световна и национална величина. Сега положението е смешно. Министерство на културата отговаря напълно и за музеите и за паметниците, решенията се взимат от Министъра на културата. Дори не зам.министъра. Но на практика нищо от Преслав не може да се премести тук, защото ще избухне бунт. Говоря за конкретен случай, в който населението направи жива верига, за да си пази икспонатите. Същото стана и в Благоевград. Местната общественост направи блокада на музея и не позволи паметник на Цар Самуил да се премести в София, въпреки решението на министъра. Нещата трябва да се променят. Аз мисля, че държавна собственост трябва да останат само паметниците от световнона и национална величина, а всички останали да бъдат общинска собственост. Мисля, че може да стане както в Полша - един национален музей с 27 поделения във всяка област.
Отделно трябва да се изясни статута на частните и ведомствените колекции и галерии. Като Министерство на енергетиката, Министерство на отбраната с музеите на авиацията и на артилерията. Държавата колкото и да е богата, няма да се качи на 3 хиляди планински върха,за да охранява и стопанисва 3 хиляди планински крепости. Само в Източните Родопи има 20 почти напълно запазени средновековни крепости. Обаче са в гъсти гори като джунглата в Камбоджа. Само на 9 километра от Йвайловград е крепостта Лютица, но не може да се стигне до нея.Първоначално нямаше статут на паметник на културата. Отиваме там, шефът на горското вика, не може да сечете гората, тука управлявам аз. Аз пък викам, където има паметник на културата управляваме ние. Да, ама не е паметник, връща той. Направихме справка и вярно, оказа се, че не е. Можеш ли да си представиш 800 метра крепосни стени, 10 бойни кули с височина 12 метра , всичко запазено до бойната площадка. И спокойно да се разхождаш по нея, както са се разхождали войници. Ясно защо са запазени. Били са много нависоко. И сега има само една ерозирала и непристъпна пътека. Други запазени крепости като Мезек при Свиленград са в гранична зона. Около археологическите разкопки също има проблеми. В цял свят открити листове за археологически разкопки дава министърът на културата. При нас се издават от Археологическия институт към БАН. Това е ведомствена организация, която няма нищо общо с Министерство на културата. И всяка година Георги Китов като открие 3 гробници започва атака, колко е лош министърът на културата, как не дава пари за укрепване на гробниците. Влизам му в положение то на министъра, защото той откъде да знае, какво ще открие Китов. А Китов много разумно не търси пари от академик Юхновски, на който е пряко подчинен, защото ще го уволни светкавично. По принцип той го е изпратил на разкопки. Обаче наистина по света парите за консервация и реставрация ги дава Министерство на културата. То трябва да предвиди, че може да се открият такива гробници и паралелно с разкопките, да има пари за аварийно укрепавне. - Когато пари няма?
- Не може да няма. Наскоро обсъждахме управленската стратегия на БСП. Не може държавата да не отпуска нито лев за археологически разкопки, а за консервация и реставрация само 450 хиляди за 38 хиляди паметници. Толкова са регистрирани, макар че са много повече. И всяка година се увеличават с по няколко стотин от Китов, китовци, моя милост, моите хора и още 36 археолози, които не си правят активно PR и не шумят около себе си. Те също намериха фантастични паметници в Созопол или неразкопани долмени в Странджа. Държавата би трябвало да се грижи за около 1000 паметника в Плиска, Преслав, Търново, Трапезица, Бояна. Останалите да ги даде на концесия. Разбира се под строги правила. Само за църквата “Св. 40 мъченици” в Търново са отишни 1 милион лева и ще отидат още толкова, 15 милиона за голямата базилика в Плиска и крепостните стени в Плиска и Преслав. - На много хора въобще не се харесва идеята паметници от културно историческото наследство да се дават на концесия.
- Ако паметниците се дадат на концесия, хората ще ги оправят. Едни за да печелят, други от локално патриотични чувства. Погледнете каква крепостна стена и кула направи в Созопол Кирил Арнаутски, и то наистина от локално патриотични чувства. И старинни зъбери разрешиха да се вдигнат на кулата, че без тях прилича на трафопост. В Златоград видях как бизнесмена Александър Митушев е реставрирал целия възрожденски квартал. В момента не може да се отърве от туристи. Дал е работа на много хора, завършили училището за художествени занаяти. Едни правят старинни ножове, други бижута. Привлякъл е фирми от Германия и Чехия за производство на работно облекло. Има фабрики в Златоград, Старцево, Неделино. Познавам бизнесмени, които ще оправят крепостите, само за да разправят, че това е техния фамилен замък.
- Какво да кажат собствениците на нумизматични сбирки. Че предците им са били царски ковчежници?
-Колкото и странно да звучи, тези сбирки са позволени още от 1969 година и то без да се регистрират. Дори се чудех, какъв е този странен комунистически либерализъм. Имаше големи колекционери като ген. Цанев, имаше лоби при прокарване на законите. Трябва да има частни колекции, включително и археологически. Музеите са препълнени. В момента има 5 милиона и 250 хиляди паметника. 90 на сто от експонатите са копия от стрели, глинени гърнета без изключителна стойност. Защо хората да не ги колекционират. Как да ги декларират е въпрос на философия. Експертиза на всичко е трудно да се направи. Нумизматичните колекции бързо се увеличават. Сега има апаратчета, с тях се прослушва се навсякъде. Истинският колекционер трябва да декларира сбирката си, да издаде каталог като на запад. Но дилъра, които препродава монети, взети от иманярите, никога няма да издаде каталог. Имаме нужда и от частни галерии. Защо Боян Радев да държи 3 хиляди картини, 500 икони и около 200 археологически паметника в апартамента си? Васил Божков също направи огромна колекция, искаше да купи сграда за частен музей, но Софиянски не разреши. Ако в България нама колекционери, много ценни експонати ще отидат на запад. Отиваме в европейския съюз. Искаме демокрация, тогава трябва да се знае, че в оня свят частните колекции са позволени, а у нас не съществуват официално. - Как стои въпроса с плащането на данъците?
- Не се плащат. Освобождават се от данъци. Затова големите фирми правят музеи, фондации. Така парите, които биха дали на данъчните служби пак са под техен контрол, но в друга област. Аз се шегувам, че това са го измислили османските султани с вакъфите. - Ако се съди по даренията, спечелили сте голямо доверие, щом дарителите го правят без финансова изгода.
- На практика НИМ покрива цялата територия на страната и българските общности в чужбина. Непрекъснато излизат нови неща. Мога да покажа надпис от църква в Скопие, където пише, че е построена от българите в Скопие през 1863 година. Двама български патриоти намерили изхвърлена утвар, която донесоха в музея. От Иван Асен Втори имахме девет монети, но веднъж от Македония ни донесоха още 24. Намерили ги някакви момчета иманярчета. Предложили ги на техния музей, но им отговорили, че са български монети и не им трябват. Така ги купихме ние. Но слава богу, от територията на Македония всички стойностни български паметници от църквите и манастирите са прибрани още през Първата или Втората световна война. Специална бригада от учени като Йордан Иванов и Богдан Филов, след това Иван Венедиков и проф. Бешевлиев са издирвали български паметници. Сега имаме мрежа от информатори, които ни съобщават за различни находки. - Навремето във Ватиканската библиотека открихте ли някакъв изключителен документ от българската история? - Работих там по силата на междудържавни споразумения. Донякъде Ватиканската библиотека и ватиканския архив се водият секретни. Сега се отварят документи от 1905 година. Носи се слава и легенда, че там има всякакви документи, които биха разрешили спорни въпроси от българската история. Това не е вярно, защото там се пазят книги и държавни документи, които са в зависимост от интензивността на отношенията на определена държава и определен народ с католическата църква. Има документи от времето на Борис I и Калоян, част от които са запазени в преписи. Последните са от 17 век и са свързани с Чипровци и околните села, които са били католически. Но Ватикана има само епизодични отношения с България. Що се отнася до българските книги, те са попаднали там случайно. Общия брой на славянските ръкописи е само 102 между останалите 50 хиляди. Да не забравяме, че библиокатата е била жестоко опустошавана на два пъти. Веднъж 1576 тодина от немски войски, при прословутото “Ограбване на Рим”, когато са се отоплявали с подпалените ръкописи и втори път от Наполеон, който на млади години е бил републиканец и е мразел папската власт. И въпреки всичко гордея се, чеоткрих интересни документи. Най ценна е най- старата история на България от 1667 година на Петър Богдан от Чипровец. Бил е католик. Архиепископ на София. Още Боян Пенев пише, че липсата на ръкописа е страшна загуба за историята на българското възраждане. Аз успях да намеря предговора и първите четири глави в редакторския ръкопис. Самата история по-късно наследниците на Петър Богдан са отпечатали във Венеция. Попаднах на документи, свързани с катоглическата пропаганда. Установих датата на края на Чипровското въстание и факта, че не цялото население е емигрирало. Въстаническите чети също не са били изцяло разбити. Открих и ценен ръкопис за мисията на Кирил и Методий във Великоморавия, където за първи път се споменава светското име на Методий, което е чисто славянско. - Написахте, че българите са първите европейци, но май не всички са съгласни. -Написах го като провокация. Прочетох, че млад учен се възмущава от това заглавие и го определя като нацианална изсилване. Думите обаче са на Гюнтер Ферхойген. Като ги сложих в заглавие само иронизирах потенциалните си критици, които не закъсняха да се появят. Но всъщност това е така. Защо да не са първите европейци, след като 21 % от българите носят ДНК още на първите хора, живели в праисторически времена. Някой трябваше да го каже. Каквито и варварски нашествия да е имало, из горите и планините все е останало население, което се е интегрирало в следващата държава и следващия народ. Та в такъв смисъл българите са първите европейци. Но като се знае, че Божидар Димитров е националист, определят заглавието като поредното националистическо изсилване. Не само Гюнтер Ферхойген е наясно, но и Ричард Браун. Още през 1975 година той издаде в Лондон книгата “България и Византия, сравнителни паралели”. Като я прочетох, както се казва, бях “шапшалосан”. Според мнението на автора, българите са създали ...гръцката нация.Може да се приеме, че е така. В средновековието България е първата държава, която е построена на национален принцип. На базата на една нация. А в Европа до17 век няма национални държави. Господстващата държавна доктрина е възстановяване на Римската империя, на универсалната дъържава, която е проекция на божието царство на земята. Византия не е гръцка държава на изток. Тя също е проекция на божието царство на земята. Официалното й име е Ромейска империя. Защо всички искат да бъде империя? Защото я знаят като християнска държава от 313 година насам. На запад е същото. Това което се нарича Франкска империя или германска империя пак е универсална държава. Официалното име е Свещена Римска империя. И няма значение хората вътре какви са - гали, германи. Те са римляни. Срещу концепцията за универсална държава българите противопоставят своята концепция за възстановяването на българската държава през 1185година. Самата Византия допуска да се появяват национални държави, но тя ги допуска в семейството на владетелите на интериорно място. Не случайно казваме княз Борис. Аз съм голям противник да казваме княз Борис. Той не е княз. Не е шеф на някаква околия, населена със славяни, а на държава от Будапеща до Одрин. Той не може да бъде княз. Но не може и да бъде цар, защото такъв е византийския император. Да се съгласяваме, че той е цар, значи да се съгласяваме с универсалната концепция. И Гюнтер Ферхойген това имаше предвид, когато каза да, вие сте първите европейци, но това няма да ви помогне да влезете в Европейския съоз, ако не затворите 3 и 4 реактор и не си оправите правосъдието.
Тогава ми дойде идеята да кръстя книгата си “Българите - първите европейци” Като държавна доктрина за развитието на Европа, ние даваме пример, може би неволен, на тези европейски политически мислители, които казват - ето, България съществува, тя се развива добре, тя е силна държава. Господ я търпи толкова години. Нашият език е първият, и последният, позволен в Европа. Поне засега европейската доктрина за съвременното обединение е Европа на нациите, Европа да бъде една нация. Може би творците на Европа се надяват, че с течение на времето, след 200 години ще се получи европейска нация, някой език ще победи и всички ще говорят български.
Божидар Димитров
/ част 2 /
- По-различно ли е човек да е от Созопол?
- Да, Созопол е морски град, курортен град. Обаче в годините на моето детство - курортен град на българската интелигенция. Така от малък съм контактувал с много видни личности, които без да знам, са обогатили културата ми и са ме подтиквали да уча. Мисля, че съм бил в по-привилегировано положение отколкото връстниците си в Чирпан или Малко Търново, например. От ранна възраст мой приятели бяха Вера Мутафчиева, Александър Денков, Павел Вежинов, Славчо Чернишев. Преди да уча в университета за кратко бях моряк. Но цените на рибата и доходите на моряците паднаха и не ми оставаше друго, освен да се явя на кандидатстудентски изпити. Неочаквано новата ми кариера рязко тръгна напред. Самият аз не съм съзнавал, че по история, която ми беше хоби, имам далече по-сериозна подготовка от връстниците ми. Когато ме приеха в университета за пръв път стъпих в София. Беше ми много трудно да свикна с голям град.
- Не е ли като голямото море?
- София се оказа град по опасен от океана. Особено в онези години. Но тогава открих библиотеките. Първо университесктата, след това националната.
Малко хора вярват, че през първите две години дори не съм погледнал жена. Изчетох всичко на достъпните ми езици - български, руски, след това френски и италиански.
- През тези години открихте ли кои са най-важните качества, които трябва да притежава историкът?
- Освен памет, а с известна нескромност казвам, че имам безупречна памет, по-важното е историкът да има талант на анализатор. Документите, които се изследват не казват историческата истина, тъй като са писани от хора. А хората имат етническа и религиозна принадлежност, определено интелектуално ниво. Така че, информацията, която дават за миналото, при всички случаи е изкривена. Затова историкът трябва да притежава и таланта на следовател, за да съпостави информацията, да стигне максимално близо до истината. Третото нещо е, да не се поддава на политическата конюнктура, да не се превръща в политическа проститутка. За съжаление, много историци стават точно политически проститутки.
- При някои професии това върви от древността да днес.
- Да. В предговора на книгата ми “12 мита в българската история” споменавам за един историк от VI век, Прокопий, описал бойните подвизи на Юстиниан Велики и благочестието на съпругата му Теодора. Само че, същият историк има и една тайна история, в която казва, че Юстиниан е безнадежден пълководец, а жена му е развратница, която след оргиите съжалява, че женското тяло има само три отвора. Но какъв е самият Прокопий - политическа проститутка, честен историк или просто човек, недоволен от заплащането, който нещо си измисля.
- Може ли от дебрите на историята да се върнем към светския живот, където ви приписват скандална слава?
- Да. Вярно е, че ми се носи една слава на голям женкар. Но до голяма степен, това е преувеличено. Искам да се похваля, но няма с какво. Личния ми живот не е по различен от живота на всеки друг. А се знае, че на 60 години хората обичат да се хвалят. Моят приятел Мишо Неделчев казва, блазе ти че те изкараха женкар, защото мен ме изкараха обратен. Славата донякъде се дължи на естествения гларуски период, който преживява всяко созополско момче между 16 и 18 години. Това навремето беше нещо нормалрно при толкова курортистки, дошли да се забавляват през лятото на морето. След това съм имал съвсем нормален живот, в определени периоди направо монашески. Като ти излезе веднъж славата, кой ти признава, че времето ти минава по библиотеките. Твърде много време отделям за четене и писане. Но забелязвам жълтите вестници с какъв ентусиазъм подържат славата ми през брой през два. Не знам дали някой вярва на толкова приключения. Една млада журналистка ме попита вярно ли е че съм имал осем хиляди жени, както пише в интернет. Викам, благодаря, но като се има предвид, че годината има 365 дни, това е технически невъзможно. Все пак имам 35 книги, 700 научни статии. Кога ли съм ги писал... Тя вика, сигурно жените ги пишат. Ама какво си мисли, че ходя само с исторички ли?
- Два брака с една и съща съпруга все пак си е приключение.
- Е, чак пък приключение. Един художник, Александър Денков ме запозна с дъщерята на свой колега, Марта. Тя учеше във ВИТИЗ. Трябваше да й напиша някакво съчинение. Написах го, ходихме известно време и се оженихме. Но за съжаление тогава имаше разпределение и когато завърши, замина за Благоевградския театър. Та след седемнадесет години се разведохме, защото трудно консумирахме брака си. Но след две години пак се оженихме. Видях, че детето страда. И така влязох в енциклопедиите заедно с Коста Цонев и Тошко Тошев, които също имат по два брака с една и съща съпруга.
- С кое нежно създание току-що коментирахте покупката на три рокли?
- Естествено с дъщеря ми. Много си я обичам. Учи режисура в Нов български университет. Догодина завършва. Вече живее с приятеля си. При всички опити да ги накарам да сключат брак отговарят - а твоят партиен лидер ожени ли се!
- Това ли терзае бащиното сърце?
- Не, момчето е много добро, рядко добро. До известна степен даже е по-домакин от дъщеря ми. На него разчитам, че в къщата ще бъде чисто и подредено. Докато беше вкъщи всяко подреждане на стаята й завършваше в рев и вопъл - ами сега не мога да си намеря нещата! И на бюрото ми е същото - въпреки привидния хаос, знам всяко нещо къде е. Ако го подреди секретарката, нищо не мога да намеря. Дъщеря ми е много артистична, работлива, умна, красива. На мен се е метнала.
Светослав Шехов
Най-отчайващото е да си честен човек
Светослав Шехов е завършил геология в Москва през 1981 година. След това 17 години работи в минното предприятие “Редки метали” в Смолян. Като главен геолог през 1992 година трябва да участва в изпълнение на постановление 163 на правителството на Филип Димитров за ликвидиране на уранодобива в България и закриване на урановите мини в Родопите. В момента е управител на фирма “Нова Орлица”.
- Селото в което си роден май го няма на картата
- Да, Буката е на три километра от Гърция и на два от известното с Агушевите конаци село Могилица. Имаше само 150 човека, но от тях трима адвокати, двама гинеколози, четирима музиканти от консерваторията в Пловдив и двама геолози. Имаше и училище до 4 клас с даскал Гечо Ганчев Гечев. Жена му беше готвачка и като деца се хранехме в училището. Шегувахме се, че богатите ставали адвокати и лекари, бохемите музиканти, а бедните - геолози. Моите дядовци са се занимавали с ябанджийсктво, гледали са животни. Зиме са ходили на по-толпо в гръцко. Единия ми дядо е имал магазини в Арда и Могилица. Купувал е стоката също от Гърция, с изключение на 30-те години на миналия век, когато там е имало масов глад. Останалите хора в Буката били все майстори. Занимавали се с дърводелство и строителство. Те са възстановявали старите много паметници на културата. Работили са по всички къщи в Стария Пловдив, Златоград, Палагачевата къща в Смолян, конаците в Могилица, летните конаци в Буката. Летните конаци преди да бъдат върнати на собствениците се ползваха като хотел с 26 легла. Наследниците обаче са много, 7 - 8 човека. Не можаха да си го поделят, затова го продаха на шефа на хотелиерите Рагин. Той и брат му купиха и сградата на училището. Ще правят туристическа база, та очакваме развитие на туризма. За богаташите от Агушевия род в Могилица, Буката е било нещо като лятна резиденция. Дори 90 % от земята на селото е била тяхва. Когато родът им става прекалено голям и не може да се събере в конака в Могилица, една част се заселват в Буката, друга част в Черешово. След 9 септември новата власт изселва всички. Едни отиват в Истанбул, други в Русе. Наследниците си възстановиха правата, включително и върху конака, който беше превърнат в уникален музей. Музеят е затворен, експонатите се пръснаха. Част от тях са в историческия музей в Смолян, но вече не като цялостна сбирка. Какво ще се случи по нататък не е ясно, защото текат съдебни дела, последната инстанция излезе с постановление, че конакът в Могилица трябва да остане музей. В Русе наследниците имат адвокатски кантори, тук си върнаха и по 16 хиляди декара земи.
- Има ли проблем с религиозните предпочитания?
- В Буката последното прекръстване на имената е било през 1932 година. И оттогава много от хората са оставили българските си имена. Чувстват го като връщане към корена. За връщането на българските имена има голямо значение в кои векове е ставало самото потурчване. В нашия край то е било 126 години преди освобождението. Отразено е във “Време разделно”. Този факт е много важен. Ако погледнем на него от позицията на днешния ден, ще видим, че българщината в тези последно потурчени села се е върнала почти изцяло. Негативният отзвук се получи, защото връщането на имената беше направено с натиск. Този процес беше поверен милицията. На хора с ниско образование и нисък интелекст. На хора с бедна душевност. В Могилица въпреки, че има джамия, 90 % от хората са с български имена. В Арда, Смилян, Брезе е същото. В Старцево дори от 6-7 години има църква, докараха камбаната от Минск. Боян Саръев прави кръщение в Брезе. Но там, където потурчването е било 300 години преди освобождението дори говорят турски. Гьоврен, Борино, Чепинци. Напоследък се получава нещо интересно. В Барутин, село близо до Доспат, си върнаха турските имена. Но като взеха международните паспорти, като започнаха да пътуват по света, пак решиха да се преименуват. И си сложиха едни имена, които за да не са български, са американски. Там можеш да срещнеш Томас Джеферсън. Той беше кмет на Барутин. Това е работа на ДПС. Идеята беше да не се връщат български имена, а всякакви други. И си харесаха американски.
Има и български турци, които си връщат имената заради паспортите. В Ардинското корито, Чепеларе и Девин хората са изключително толерантни към религията. Взаимно си ходят по празници. Има места като Борино, където половината село е християнско. Но се оказва, че в последно време религията става част от бизнеса. В нашия смолянски квартал Райково през 1996 година се появиха някакви йеменски представители, които наеха една къща и се опитваха да учат децата на арабски. Някои предполагат, че може и да са били фундаменталисти. Очевидно идеята е била да пуснат корени в Смолян и вероучението да върви покрай компютрите. Но хората в квартала се надигнаха, направиха подписка и ги изгониха. Те обаче заведоха дело в Страсбург и осъдиха държавата. Имат за цел да атакуват точно населението, което се е самоопределило към християнството. Опитват се да проникнат на различни места. В Рудозем направиха огромна джамия. В Мадан също. В Сатовча и на влизане и на излизане се вижда джамия. Това беше едно от религиозните предизвикателства. Когато религията беше забранена, моят дядо казваше така, помни ми думата, че ще дойде време, когато ще се настроят много такива храмове. Но няма да има хора за тях. И е вярно. Отиваш в джамията в Рудозем - няма жив човек. И не само там. Когато бях студент в София през 1976 година правехме студентски отряди, за да не се допускат хора до Александър Невски. Парадоксално. Докато по същото време, като заминах за Москва видях, че в старата руска столица Суздал, която е на 60 километра, се влиза съвсем спокойно във всички църковни храмове, нищо че на входа висеше портрета на Ленин. Вътре правиш каквото си искаш и никой не те следи. Всеки се моли или спазва някакъв ритуал по начина, по който вярва. И църковните бракове никой не забраняваше. Суздал е уникално място. Като студенти сме ходили съвсем свободно. Църквите са невероятни, там са гробовете лошо. Тук сме свидетели на нещо уникално и интересно. Разнообразието на възгледи е огромен плюс. Неслучайно смесените бракове често се срещат.
- С какво хората са по-различни в този край?
- Доскоро тук си беше затворена система. Всички бяха невероятно консеравативни. Трудно се променят. Добродушни са, приемат нещата като чиста монета. Не могат да допуснат, че има коварство и лъжа.Така бяха, защото условията на живот бяха по-трудни. И връзката между хората е огромна. Разчитат един на друг. По този начин се възпитават съвсем други отношения. Като слезеш в полето се вижда, че там има условия за индивидуализъм. А тука сам човек не може да изкара.
- Когато излезе от този затворен свят и тръгна да учиш, какво си представяше?
- Пред мен имах много добър пример. Читалищната дейност в Буката беше силно развита, правеха се театрални постановки, имаше ансамбли, хор с 32 души, носиите още стоят в читалището. И като имаш малко амбиция, в зависимост от финансовите възможности, започваш да си определяш бъдещето - дали да ставеш гинеколог или геолог. И понеже нашият край е свързан с рудодобива, геологията имаше добра перспектива. В Москва паралелно с геологията вечерно съм завършил и партийна школа. Когато дойде разпределението, видях че трябва да работя в Ленински раонен комитет на партията в София. Там ми взеха двете дипломи и казаха, че ме чакат. Обаче аз реших че искам да се върна в Смолян. Точно насреща, в райковската гимназия през 1973 година сме се клели, че като излезем от нея, където и да отидем, каквото и да стане с нас, рано или късно ще се върнем. Искахме да развиваме този край. И реших да си дойда. Обяснявам, че искам да работя по специалността си. В минното предприятие ме знаеха, карал съм си практиките тук, искаха ме. Обаче дипломите ми бяха в София и не ме пускат. Три месеца работих без диплома и без назначение. Веднъж отиваме случайно точно в ленинския районен комитет по работа. Беше 4 часа след обед и гледаме само чистачката, чисти канцелярията. Казвам, че веднага трябва да си взема дипломите, защото няма къде да спя. Вадя си паспорта, показвам в кое чекмедже са прибрани и жената ми ги даде. Назначиха ме на работа и в първия фиш, които получих за три месеца ми беше начислена заплата 750 лева. В София като разбрали какво е станало, се обаждат в Смолян. И изведнъж ме търси зав. сектор “земеделие” на окръжния комитет на партията. Вика, ти избяга от София, но ще дойдеш тук. Аз съм геолог, казвам, не мога да работя в сектор земеделие. Отговаря ми, че и едното и другото расте под земята. Използвах момента и му показах според фиша каква ми е заплатата. А тогава, ако те вземат в някои комитет, бяха длъжни да я запазят същата. О, не може да взимаш повече от секретаря на окръжния комитет на партията. И така 17 години работих под земята като геолог. До 1993 година бях главен геолог на “Редки метали”, а в рудодобива това е като да си конструктор. Трябва да измисляш нещо, за да осигуриш работа за миньорите. Да откриеш рудата, да я покажеш, да я разкриеш и да се изкара на повръхността. След това още пет години бях директор. Но за съжаление демократичните промени бяха унищожителни за рудодобива.
- Как се озова в Москва?
- След първата година в Минно геоложкия в София обявиха конкурси за Англия, Румъния и Москва. Класираха ме за Москва. Бях в първата група стипендианти на “Редки метали”. Тогава имаше много кадърни ръководители. Те се грижеха за развитието ни. Отблагодарихме им се като се върнахме да работим по родните места. И по късно почти всички станахме директори на тези предприятия. В Смолян въведохме нови системи за добив на редки метали. Освен класическия метод, при който миньорите взиряват урановата руда и я изкарват на повръхността, в рудник “Възход” въведох геотехнологичен добив на уран в подземна среда. Рудата не се изкарва навън, а се залива със сода още в земните недра. Содовият метод е по-безопасен. При него водата не се замърсява. При киселинния метод има по-голяма опасност за околнанта среда. Използвахме и него за извличане на уран, като направихме траншеи, които после засипвахме. Като минава киселината през урана в скалата, тя го здавлича със себе си. Този разтвор минава през една смола, и урана остава, а киселината продължава да се използва като оборотна. Имахме добри резултати.
- След толкова усилия да се развива, защо изведнъж уранодобивът трябваше да се унищожи?
- През 1992 година правителството на Филип Димитров излезе с постановление 163 за ликвидация на уранодобива. Унищсжиха го по поръчка на западни фирми. Главен виновник беше Рачо Петров, зам. министър на промишлаността, когато Иван Пушкаров беше министър. Тенденцията беше българският народ да се плаши с всичко. Плашеха го с Белене, с черепите, с уранодобива, с раковите заболявания и представата, миньорите вътре под земята умират по забоите. Беше време, в което се всяваше страх, а новото правителство си създаваше уж по чист образ. За съжаление уранодобивът стана курбан на тази политика. Най-интересното беше, че когато направихме себестойност, колко струва да изкараме урана на повръхността, да го вложим в металургичните заводи и да го направим краен продукт за атомната централа, ние посочихме една цифра, примерно 69 долара на килограм. Сега се чува, че купуваме уран за 178 долара. Така се съсипа един сериозен отрасъл.Сега ще правим втора атомна централа в Белене. Какъв беше проблема да се ползва собствена суронивна? Но през 1991 година в България се появи една немска фирма “Уран ерц бербау”. Тя е собственик на 120 уранови мини по света. А ние сме една от уникалните страни, в които има атомна централа, има и собствена суровина. Малко са такива страни. И за съжаление България беше единствената, която се лиши от уранодобива. През това време румънците, които знаеха след колко време ще имат атомна централа, развиха уранодобива си. Унгарците го намалиха до минимума, необходим за снабдяване със суровина на тяхната атомна централа. Чехите реагираха по същия начин. Само ние пристъпихме към тотална ликвидация. Не консервация, а ликвидация.
- Никой ли не реагира, че се прави грешка?
- Още по време на социализма в областта на минното дело имаше две грешки. Първата - че “Редки метали” беше с численост 12 хиляди души. Предприятието по основни средства - машини, съоръжения и сгради беше на трето място в България. Тогава БГА Балкан беше далече зад нас. От тези 12 хиляди души, с добив непосредстевно се занимаваха 3 500 човека. Съществуваха паразитни структури, които утежняваха икономиката. Те не позволяваха да се развива технологията на добива, да се въвежда малокалибрена техника под земята, която създава по-висока производителност.
Вторият проблем беше, че типично по социалистически правехме отчитане на производството на кубик. Няма значение как се добива рудата - по чиста или по-мръсна. По важно беше да има кубик, за да отчитаме социалистически съревнования и да правим социалистически рекорди. Направили сме над 20 национални рекорда. По сондиране за 20 дена е изкаран един тунел от 54 метра със сечение 19 метра. Това бяха необмислени неща и не бяха насочени да се види какъв е чистия добив. Третият важен проблем беше, че през целия период не сме възстановявали околната среда. За периода от 57 до 92 година в рудник “Възход” на Герзовица има около 120 километра галерии. Оттук добивът е около 1 милион и 180 хиляди килограма уран - уранът се измерва в килограми. При това, находището е уникално. В скалите на Герзовица уран има на два етажа. Ние сме работили само в южната част на горния етаж. Северната част откъм река Черна въобще не е пипана. Тук има големи залежи, запасите са изчислени.
- Има ли шансове някога да се възстанови уранодобива?
- Пусне ли се Белене ще се намерят хора, които ще се опитат да го възстановят. Но проблема е, че вместо да се прави консервация, както препоръчваха фирмите, които идваха да консултират България, правителството на Филип Димитров извърши безумие. Предприе този вариант на ликвидация. Всичко се засипа. А можеше да се остави възможност след време шахтите да се отворят. Срокът за ликвидацията беше 6 месеца. Такова беше постановлението.
- Как ти даде сърцето да гледаш това нещо?
- Беше страшна работа, страшна. Да гледаш как миньорите изкарват последната смяна и след излизането всичко да се засипва с баластра. Видях хора с по 30 години стаж да плачат. Направо ад.
- Как продължи да съществува “Редки метали”?
- Трябваше да се направи биологическа рекултивация на всички отвали, но направихме само първия етап. През това време аз вече си отидах от предприятието. Не се проведе 2 и 3 етап. В момента има около 1 милион четристотин и петдесет хиляди кубика материал, които при проливен дъжд се свлича надолу и пада поради особеностите на релефа. Този материал постоянно пълни коритото на река Черна и река Киселча. Нивото се вдига, водата залива пътищата, влиза в къщите на хората, унищожава градините. По линия на бедствията се отпускат сума ти пари, които обаче не решават проблема, а само временната ситуация. Тези отвали трябва да се укрепят и след това, както си е по закон, рекултивираната земя или гора да се върне на държавата или на старите собственици, изчистена и от радиоактивни замърсявания.Това не стана.
- Парите ли са причина?
- Всичко е последствие. В последните години имаше бърза смяна на директори. Сроковете минаваха един след друг. Вдигането на коритото на реката обаче остава сериозен проблем.
- Парадоксите продължават ли?
- Да, парадоксите на българския преход продължават. През 1993 година преустановихме всякакъв добив на уран. Тогава се водеха 800 души работници. Вследстиве на ликвидацията ги сведохме до 32-ма. След две години създадохме алтернативни производства и станаха 300 души. Министерство на финансите разреши да се продадат част от нещата, които не са нужни за рудодобива, а министерство на промишлеността даваше пари за нови дейности. Създадохме огромно звено за международен транспорт, строително звено, цехове за скално облицовъчни материали. Но постепенно от честите смени на ръководители дейността замря. Може би трябваше да се вземе решиние да се освободят хората. Така няма да се плащат пари за охрана, ще се облекчи бюджета. До ден днешен някакви хора седят и получават заплати, за да пазят купчина железа.
За мен проблем е и факта, че в рудодобива у нас не се спазват всички етапи от проучване към добив, както задължително правят руснаците. Проучването и добива тук направо е объркано. На едно и също място правим и двете. Това съзвадава куп неудобства. Но най-интересен е факта, че когато работиш в системата на Редки метали, ако срещнеш в съседство други минерали или елементи, които могат да се добиват, те се пропускат. Пример - едно до друго се намират две находища - урановата мина на Герзовица, а находище с доказан запас злато и сребро в Черешките. Но в Редки метали се занимавахме само с урана, а съсзлато и сребро не. Същата работа е с оловото и цинка отдолу. При тях златото и среброто, което присъства в рудата можеха да се улават в КЦМ. Но какъв беше проблема да се улавят още тук. В Горубсо например покрай край оловото и цинка може да се добива осмии, който струва осем хиляди долара килограм. Но и те го пропускат, не го добиват.
- Толкова ли сме богати?
- До ден днешен продължаваме да се държим като страна на чудесата и паРадоксите. Доказани са най- различни запаси. Родопите са нещо като Рейнската гора в Германия. Можеш да срещнеш цялата менделеева таблица. Информацията се пази в геофонда в София. И какво става. Идват някакви фирми и си купуват територия. Понеже са богати,могат да купят голяма територия. Трябва да платят и такси, в зависимост от това, какво ще търсят. Обикновено плащат най-евтините такси за скално облицовъчни материали. Когато им се продава тази територия, никой обаче не казва, че освен скално облицовъчни материали, там има още куп други запаси, включително злато и сребро. Трябва да се плати такса и за тях, защото държавата е вложила пари за сондиране преди 20 или 30 години и ги е открила. А чужденците купуват, все едно че там няма нищо. Например Болкан минерал майнинг купиха Маджарово. Твърдят, че ще създадат 200 работни места. Канят се да добиват злато. Само че като сметнеш парите, които са предвидили за работни заплати, излиза че са пари за работните места на четирима канадци.А тази фирма едва ли не е купила целите Родопи. Ние постахихме този въпрос когато вицепремиер беше Лидия Шулева. Геолозите в от РилоРодопската област искаме да съберем всички материали за находките и да ги систематизираме. Само срещу 200 хиляди лева може да се създаде група от високо квалифицирани специалисти, които знаят къде какво могат да търсят и да намерят. За да може когато се дава право било на ирландски, било на канадски фирми, да не се продава на безценица. Не може да купуваш района на Черешките и да плащаш за скално облицовъчни материали, като се знае че там има злато и сребро. От което всъщност се интересуват купувачите. Защото, когато някой е платил да добива пясък и чакъл, а изведнъж неизвестно как открие злато и сребро, то става негов патент. Откъде накъде, след като има предварителна информация. Ние сме го открили още преди 20 години. Аз съм го открил. Аз - получил съм разрешение за проучване и съм го открил. Като геолог съм доказал на определена територия какво има. А след като няма контрол, фирмите дават пари на ръка и тази информация им се продава тайно. В последно време търсят какво ли не, дори гробница на Дионисии в Стойките. Утре когато български фирми решат да развива дейност, ще трябва да искат разрешение не от българската държава, а от чуждите собственици. Нещо което е абсолютно порочно.
- Да се продава информация за ценни залежи не е ли криминално деяние? Значи може да се подкупи кой да е чиновник в министерството?
- Да. Рално се случва. Наложи се да купуваме един отчет, поискаха ни 220 лева. Но като интелектуален продукт заради резултатите от геоложки проучвания той реално струва поне 50- 60 хиляди долара. Това не информация, която можеш да вземеш с едно влизане в интернет. Но абсурдността е навсякъде. Тотална. Когато една държава няма намерение да си защитава интересите, се намират хора, които се възползват.
- Няма ли да се намерят хора, които да защитят поне професиата на българския геолог, щом държавата абдикира.
- Ето, поставили сме въпроса официолно на ниво вицепремиер. И какво от това. Държавата просто няма желание да си защитава интересите. А по линията на геолого проучвателните работи са влагани страшно много пари. Още от 1945 година, в онези гладни години, държавата си е позволявала да прави проучвания. Мога да покажа подробни учебници от 1952 година. Включително и за геотермалните извори на страната.
- Под влиянието на руснаците ли са проучвани?
- Да. Горубсо е чисто руска структура. То даваше една четвърт от световния добив на олово и цинк. А това е твърде много за малка страна като нашата. Част от парите за проучване на урана са идвали от руснаците, а за проучването на оловото и цинка са били чисто български. И в двете структури руснаците са присъствали като консултанти. Последно от системата на “Редки метали” са си тръгнали през 1987 година, по същото време и от Горубсо. По времето на Муравей Радев по модела за ликвидация на уранодобива, предприятиета на Горубсо бяха отделени, а от 25 хиляди души в момента има около 30 души, които вадят олово и цинк за КЦМ - Пловдив.
- Редки метали като наименование съществува ли в момента?
- Като предприятие в ликвидация. Има база. В Смолян има жилищни и административни сгради, и гараж. Почивната станция я купи депутата от НДСВ Димитър Пейчев. В Момино село купи предприятието на “Редки метали”. Там се добиваше уран по геотехнологичен начин. Правят се четири сондажа и един пети, по средата. По четирите сондажа се подава киселина под налягане, а централния сондаж изпомпва разтвора. Това по света се практикува масово. Ако той ще може да продава урана на Белене, предприятието в бъдеще ще се разработи. Най интересно е че 70 % от земята, където ние сме прилагали този геотехнологичен добив, беше общинска. Любопитно как е продадена.
- Значи уранодобивът отива в частни ръце.
- Хитър ход на хора, които знаят за какво става дума. Димитър Пейчев е химик, занимава се със сметища и канализации. Купил е 67 декара земя около летището в Пловдив.
- Трябва ли някой да стои зад теб, за да си купиш предприятие за добив на уран?
- Може. РМД-то си е дало офертата да купи предприетието за милион и двеста хиляди. Появява се още една оферта за милион и двеста и седемдесет хиляди. Оказва се, че това е офертата на Димитър Пейчев, заедно с г-н Ангелов, шефа на РМД-то. Хитър ход. Интересно обаче защо законът позволява на този г-н Ангелов веднъж да участва като шеф на РМД-то и втори път в частно съдружие.
- Позволява. А сега постепенно позициите на оловото и цинка на лондонската борса
се връщат. Три частни фирмички с минимален състав добиват го добиват в Лъки, Мадан и Рудозем. Приватизаторите са смесени. В Рудозем са български. В Мадан са турски, кюрдски, руски и кой знае още какви, които купиха предприятието за 86 хиляди долара. Само административната сграда, която получиха, всъщност трува 500 хиляди долара. Там има две банки и прочутия музей на кристалите. За този музей на кристалите Муравей Радев помогна на дружеството, като даде на общината 300 хиляди лева, за да купят от Горубсо музея, а всъщност музея го прибраха приватизаторите, под вещото ръководство на министъра. За него се твърди, че също участва в тази приватизация. Участва и в строеж на хотели в Пампорово.
- Перспективи?
- Имам разработена програма, която не е реализирана, за създаване на около 12 кариери за скално облицовъчни материали. Тука има уникални материали, които могат да се използват. Гнайси, шисти, мрамори, много красиви кристалини и полускъпоценни камъни като родонит.
Има възможност да работят много хора. Четири кариери сега ще развиваме съвместно с италианска компания “Стоунс къмпани БГ”. Интересуват се от тикла, каменните плочи за покриви. Държавата можеше да помогне. Бях направил изчисление, че ако бяха разкрити тези кариери, а с парите, които плащат на безработните, ги бяхме назначили на работа, фактически щяхме на втората година да създадем над 240 работни места, вместо да им се дават социални помощи. Но никой не се интересува от такива сметки. Интересното е, че от две години в строителството започва глад за работна ръка. Парадоксът обаче е, че ние строим, а на запад монтират. Работим по стари технилогии, на запад работят по високо производителни нови технологии. Едно е да вмемеш дърво и да подпираш гредите, за да направиш кофраж, друго е да работиш с телескопи. Завърташ и всичко ти е подпряно. Свърши с рязането и трионите.
- Причините да не се въвеждат новите технологии?
- Доста скъпи за нас. Никой не е свикнал да работи по този начин. Необходими са работници на приемлива възраст. Не може да учиш тепърва хора на 50 и 60 години. Правихме проуване за италианците и казваме, че всичко можем, нищо не отказваме. Като започнахме кариерата, имаше дори човек на 76 години. Италианците се хванаха за главите с какви хора ще правят производство. Трябва да са до 30 години, податливи на новости. А младите избягаха, няма ги. Тези дни 20 души от Арда заминават за Гърция. Ако не там, с София, на морето или другаде в чужбина. Идват кипърци и наемат хора да строят дървените къщички, купени от Брацигово. За пет шест месеца хората се връщат с 5-6 хиляди лева, които тука не може да се изкарат. Да не говорим, че една заплата в Кипър е 12 хиляади евро и с половин заплата се купува такава къщичка. А у нас стана скъсване на поколенията, защото младите отидоха в чужбина. яяве поколение вече са навън.
- А тези които стоят тука, стоят от едното родолюбие?
- И това не може да се каже, защото не правят нищо за тази държава. Има хора, които предпочитат 120 лева от бюрото по труда и нямат никакви претенции. Затова с ниски заплати хора за работа не можем да намерим. Само в Пампорово се очаква да започнат 31 обекта, повечето са хотели. А работници няма. Това което стана в Банско, ще стане и тука.
- От глупост или от политически интгриги нещата не вървят?
- Едва ли ще се намерят хора, които да кажат - този край трябва да го затрием. Какво казва Пушкаров - намеренията били от 130 милиарда основни средства да се продадат за 25 милиарда, с 12 милиарда да се плати външния дълг и още 12 милиарда да се налеат в нови производства, а тази страна да стане Швейцария на Балканите. Прекрасно. Само че постъпленията от продажбите са 2 милиарда и осемстотин милиона. Другата е разкрадено, разграбено, отвлечено.
- Добре, а какво се случи с разграбеното.
- То попадна в ръцете на хора с пари, но нямаха идея как да го развият. И всичко се превърна в килограми отпадъци. Така стана със заводите на военно промишления комплекс, със завода за запаметяващи устройства, за контактни елементи, кабелния завод, които навремето беше еталон за добро възнаграждение.
- Остава всички да тръгнат да търсят злато и диаманти.
- Родопите са уникални. Друг е въпроса дали находищата стават за промишлен добив. Мога да ти намеря къс злато и да ти кажа - идеална работа. Ще го погледнеш ище кажеш -страхотно! Е да, но може ли да се направи рудник. Може ли да се заложи на промишлено производство. Има тук един оператор от телевизията. Той открива например пещи на траките, казва че намира платина, пише книга и имал идеи, които да променят съдбата на страната.
- Звучи като небивалица, особено като наблегнем на диамантите.
- Ще говоря като професионалист. Виждаме парче скала. Тя изветря, слънцето я нагрява, студ я хваща, с течение на годините се виждат златни песъчинки, които се изнасят към реката. На някои реки тук в баластрата има такива песъчинки. Правят се специални легенчета от круша, защото крушата има власинки и песъчинките полепват по тях. Едрата фрация излиза отгоре, маха се и после малко по малко се стига отдолу до най-фината франция, където може да излязат златни прашинки. Където има скали и бентове, може да се открие чисто злато. А иначе се взима скалата, отива в мелницата, раздробява се, металът се извлича с магнити и други неща. Остава скалата и златото, което се извлича с цианиди. Доказали сме, че има злато 8 грама на тон, сребро 40 грама на тон. Предлагахме го на КЦМ в Пловдив, но те в момента предпочитат руда от Македония. Косово затова се разви, защото има огромен оловно цинков комбинат. И на нашето злато ще му дойде времето, ако не го вземат канадците. Колкото до диамантите, според мен няма. Дори и да има, не представляват промишлен интерес. Ние нямаме геоложка обстановка за тях. Рудата и скалата трябва да са в любовна връзка. Ако я няма, не може да има диаманти. Няма вулканизъм. Но имаме полускъпоценни камъни. Кърджали е ройон богат на ахати. Събират ги направо по градините и тютюневите насаждения. Обработката обаче е скъпа. От родонит с лазерна техника изрязахме един кръст навремето за Христофор Събев. Около 50-60 тона родонит има, но нищо не правят с него.
- Политиката ли е по-важна от скъпоценните камъни?
- Най голямото нещастие в този град, е да си член на някаква партия.Няма значение на коя. Плащаш членски внос, работиш за определени хора и идеи, изграждаш им авторитет и имидж. Ставаш гарант за бъдещото им политическо и гражданско поведение. Минават изборите и в един момент се оказваш непотребен. Към тебе не могат да бъдат приложените типичните български корупционни действия. От тебе нищо може да се вземе, а по тази причина не може и да ти се даде. Който стои далече и не плаща членски внос той е най-добрата партия. Затова вместо да плащаш членски внос, по добре е да събираш парички за рушвети. И най- отчайващо е, да си честен човек. Защото честния човек не може да бъде притистнат да си плати. Пък и необходимо е да има екологичен минимум от честни хора с идеали и идеи. Приемахме за такива тези, които дойдоха на власт. Дори в НДСВ да има умни хора, мижда се, че са слаби администратори. А Бай Ганьо се оказа, че е тотален. Нито е с пола, нито е с панталони, нито е син, нито червен. Универсален е. Първо правило - партиите избират точно такива хора. Безпринципният човек е полезен за върховете, защото носи парички. Депутатите не могат да се издържат без пари. Те се превръщат в търговски дружества.Те защитават единствено своите интереси. Понеже им се клати имиджа, едните решиха че могат да вкарат в парламента Азис, други Христо Стоичков. Аз харесвам Стоичков. Ще го сложат втори в листата. Но дори да влезе в политиката, може ли да бъде полезен? Отчайващо е, че никой не търси интелигентните и компетентни хора. По места има възможност да се видят много неща. В София не може да се види далавера и за 100 хиляди лева. А тук далаверата и за десет да е, се вижда. В малкия град няма нищо скрито. Тези които са избрани на власт, знаят, че хората всичко знаят, но не им пука. Пълна трагедия. Смятам, че политическата система се е скапала до безобразие.
|
|
galina-ruleva.dir.bg 
